Андерш Моте - Измамата

Но отдихът беше временен.

Какво, по дяволите, беше намерила всъщност?

Тя разстла паспортите по масата пред себе си и ги запрелиства.

И петте бяха издадени в края на седемдесетте и съдържаха снимки, изобразяващи баща ѝ.

На някои той имаше очила, мустаци или брада, на други беше с цвят на косата, различен от естествения му. Единственото общо, което имаха паспортите, беше, че никой от тях не носеше истинското му име. Тя погледна към металната кутия и още веднъж трябваше да се бори с импулса да вдигне револвера.

Но полицейското образование спечели и този рунд.

Оръжието беше безопасно там, където лежеше, да го докосне без ръкавици, би означавало да го замърси с отпечатъците си. Но да го поразмърда малко нямаше да е от значение.

Тя мушна химикалката в цевта, повдигна я с десетина сантиметра и опита да завърти оръжието. Барабанът се плъзна леко и щом тя завъртя револвера още малко, той падна изцяло. Шест гнезда за патрони точно както си мислеше, и във всички се виждаха плоски дъна с цвят на месинг. Значи оръжието беше напълно заредено.

Два от патроните имаха ясни вдлъбнатини от ударника, което означаваше, че са били изстреляни, останалите четири бяха непокътнати.

Изведнъж ѝ дойде идея. Трябваше, естествено, да се сети за това веднага, вместо да се занимава с бележници.

Тя постави револвера на масата и потърси мобилния си телефон.

Тук долу, разбира се, нямаше покритие, но това не беше от значение. Тя натисна иконката на камерата и направи няколко бързи снимки на револвера от различни ъгли. След това внимателно го върна на дъното на кутията.

Погледна часовника, беше крайно време да тръгва за работа. Трябваше да вземе решение.

Събра чевръсто паспортите, отвори чантата си и ги напъха всички, във вътрешния джоб. След няколко секунди размисъл парите поеха по същия маршрут, но се колебаеше за револвера — оръжието я притесняваше. Не можеше да го остави на бандата на Стигсон, това беше изключено. Но от друга страна, в никакъв случай не искаше да го вземе със себе си на работа, а после у дома при Мике. Но може би имаше друга алтернатива?

Тя се поколеба още няколко секунди, после затвори тежкия капак и завъртя няколко пъти диска на заключващия механизъм. После взе кутията в една ръка, нарами чантата си и тръгна към вратата.

Остана няколко секунди с ръка на дръжката, докато се ослушваше към трезора. После отвори малката врата на кабината, погледна към най-близката камера и борейки се да изглежда спокойна, тръгна обратно към сейфа. Постави кутията на мястото ѝ, с известно усилие завъртя кривия ключ, за да заключи вратата на сейфа, и напусна хранилището.

— Чудя се дали мога да получа копие от договора за сейфа? — каза тя на мъжа зад стъкленото гише. — Освен това искам да подпиша нов договор само на мое име. Най-добре веднага…

Той остави телефона настрана, вдигна книгата от пода и треперейки запрелиства страниците.

Стокхолмска градска библиотека „Багармосен“ , беше отпечатано от вътрешната страна и след кратко търсене той откри годината на отпечатване — 1986-а.

Но съобщението на първата страница беше това, което накара треперенето на ръцете му да превключи на overdrive. Завъртени старомодни букви, които съвсем немалко напомняха на почерка на бащата.

Той премести чашата върху друга част от стената и притисна ухо плътно до дъното ѝ. Но подобрението беше слабо. Същото слабо мърморене, равномерен поток от няколко гласа, но продължаваше да не може да долови какво се говореше.

Деба!

Беше дебнал в антрето няколко дни, чакаше някой да влезе или излезе, звъня два пъти на вратата, да, дори купи шибана луксозна кутия бисквити като малък учтив подарък за добре дошли…

Но макар да беше сигурен, че в апартамента имаше хора, новият му съсед не беше отворил вратата. Който и да се спотайваше там вътре, не искаше да се срещнат при абсолютно никакви обстоятелства, което на практика потвърждаваше подозренията му.

Играта го следеше изкъсо, знаеше точно кога се прибира и излиза. За целта се искаше наблюдателен пост, и то много добре разположен. Щом веднъж осъзна това, не беше трудно да се досега за останалото. Представяше си ги там, в съседния апартамент, цяла тайфа безлични костюмирани Щази агенти с грамадни слушалки на ушите как местят микрофони по стените или пробиват малки дупки, за да прокарат миниатюрни камери през контактите на стената.