Андерш Моте - Измамата

Лабиринтът Лутерн!

Беше го открил!

Тропотът от копитата се засилваше, отекваше между сградите, смесвайки се с овациите на зрителите.

В същия миг видя големите черни въздухопроводи във всеки от краищата на арката. Пет метра над тротоара, насочени под перфектен ъгъл към платното. Две кръгли черни решетки, точно като описанието в чертежа на Учителя, с диаметър около един метър. Или 1016,1 милиметра за по-точно.

МАЙКА МУ СТАРА!!!

Първите коне от авангарда почти бяха стигнали до моста. Той прибра телефона, разбута хората пред себе си, после се добра с лакти до платното и затича към процесията. Раницата все още се друсаше на гърба му. Изведнъж я усети по-тежка от всякога…

Тя го видя отдалеч.

Тъмни дрехи, чорлава брада, слънчеви очила и качулка над главата. Светлосивите презрамки на раница се виждаха ясно на гърдите му. Тичаше право към каляската, право към нея.

Махаше с ръце и крещеше нещо.

Ръцете ѝ незабавно посегнаха към кобура на колана. Хванаха дръжката на пистолета. Изваждане — издърпване на затвора…

— БОМБА! — викаше той. — ЕЙ ТАМ ИМА БОМБА!

Но тя, изглежда, не го чуваше. Вместо това видя как тя и другите охранители насочиха оръжията си към него. Сякаш в действителност той беше заплахата.

В следващия миг забеляза маските. Навсякъде покрай улицата петдесет, сто, още повече. Като че ли чакаха нещо. И изведнъж той разбра…

Светът премина в slowmotion, докато парченцата от пъзела изведнъж се завихриха в главата му, разчупиха картината, която беше съставил по-рано, и образуваха нова.

Далеч по-ужасяваща.

Тунелът, бомбата, експлозията в плевнята. Яки ръце, които го изкараха от апартамента със змиите и го инжектираха със серум. Някой, който стоеше пред вратата на апартамента до „Скугсшюркогорден“ и му пращаше текстови съобщения. Предупреждението за предателя.

Експлозията, Рехиман, бягството.

Нора, която старателно закопча тежката му раница. Която му каза за мястото, решаващото парче от пъзела. Целувката на смъртта…

Той спря намясто и вдигна ръце. Гласовете отекваха из главата му, застъпвайки се. Понякога ясни, понякога неясни.

Това е последната ти мисия, Хенрик!

Черно или червено?

Ще извършиш смъртоносен атентат на кралската сватба…

Wanna play a geim, Henrik Pettersson?

Лутерн, не Латерна.

Учителя, него не го познавам…

Наистина ли си сигурен?

Не Учителя…

Той отстъпи бавно, задърпа презрамките, за да свали раницата. Но катарамата отказваше да се подчини.

— НАЗАД! — изкрещя той толкова високо, колкото можеше.

В лабиринта Лутерн човек идва, за да умре! — прошепна гласът в главата му.

Не.

Учителя.

Ами…

Носителят!

— ИМАМ БОМБА В РАНИЦАТА!— изрева той.

Тя се прицели в смъртоносната зона точно където презрамките на раницата пресичаха сърцето.

— БОМБА — изкрещя някой в слушалката ѝ и за секунда ѝ се стори, че чува гласа на Таге Самер. Но предупреждението беше напълно излишно.

Тя долепи пръст до спусъка.

Вдиша…

Като удар с юмрук в гърдите — горе-долу такова беше чувството. По някакъв странен начин гърмежът сякаш забави времето още повече. Изведнъж той долови всеки дребен детайл около себе си. Оръжието, насочено към гърдите му, провлечения панически рев на тълпата. Навсякъде имаше тела, които се блъскаха в slowmotion. Които се опитваха да избягат възможно най-далеч от него.

Но въпреки доказателствата, въпреки че барутният дим изгаряше лигавицата на носа му, а изстрелът все още отекваше в тъпанчетата му, мозъкът му отказваше да приеме реалността. Като че се защитаваше от невъзможното, немислимото, нечуваното…

Това не можеше да се случва.

Не сега!

Или изобщо някога!

Тя беше стреляла по него…

ТЯ

БЕШЕ

СТРЕЛЯЛА

ПО НЕГО!!!

Пистолетът продължаваше да сочи към гърдите му. Погледът ѝ над цевта беше леден, напълно освободен от чувства. Като че принадлежеше на съвсем различен човек. Някой непознат.

Той опита да вдигне ръка към нея, отвори уста, за да каже нещо. Но единственият звук, който излезе от устата му, беше слабо скимтене. Внезапно и без ни най-малко предупреждение времето възвърна обичайната си скорост. Болката се разпростря като вълна от гръдния му кош, продължи надолу през тялото му и накара асфалта да се залюлее под краката му. Колената му се подкосиха и той направи две несигурни крачки назад, опитвайки се да запази равновесие.