Андерш Моте - Измамата

Той се усмихна спокойно.

— Ако го направех, щеше ли да приемеш, Ребека? Вярвам, че бихме могли да бъдем забележителен екип. Човек с твоята решителност, твоя самоконтрол. Който не се колебае да направи необходимото, колкото и неприятна да е мисията. За такива хора има място навсякъде…

Тя пое дълбоко въздух.

— Вече имам работа, знаеш. Когато всичко това се уталожи, искам да се върна обратно. Да помогна да разберем какво в действителност се случи там долу… — тя направи жест с глава по посока на „Кунгсторнен“.

Самер кимна бавно.

— Всъщност не съм и очаквал друг отговор, Ребека…

Той се наведе и вдигна кариран термос, който стоеше облегнат на парапета.

— Мога ли поне да ти предложа чаша кафе, преди да се разделим?

— С удоволствие, благодаря…

Той изнамери две чаши и ги напълни.

— Разказвал ли съм ти защо съм толкова привързан към това място?

Тя поклати глава и духна внимателно горещото кафе.

— Баща ми работеше в АСЕА 92 92 ASEA (Allmänna Svenska Elektriska Aktieboiaget, или Генерално шведско електрическо акционерно дружество), шведски електротехнически концерн, който през 1988 се слива с Brown, Boveri & Cie и оформя компанията АВВ. — Б.пр. . Участвал е в монтирането на този часовник. Но тогава той е стоял горе на телефонната кула при „Брункеберистори“.

Той посочи в далечината над покривите.

— Баща ми ме водеше там и ми го показваше. Разказваше как са успели да го качат горе. Разбираш ли, кулата е била четиридесет и пет метра, главозамайваща височина по онова време…

Тя кимна и доближи бавно чашата към устата си.

— Страшно се гордеех с баща си, понякога дори се хвалех пред приятелите си, че е поставил часовника съвсем сам… — подсмихна се той. — Така или иначе, през 1953 г. телефонната кула изгоря, часовникът беше размонтиран и оставен в склад. Баща ми умря две години по-късно…

Тя тайно разгледа профила му, орловите черти на носа. Кожата, опъната над бузите, тъмните очи, които толкова напомняха на тези на баща ѝ.

— За радост, с помощта на някои различни контакти постепенно успях да договоря тази мачта тук 93 93 Часовникът на покрива на магазина НК стои върху двайсет и пет метрова „мачта“, метален стълб, около който се вие стълба. — Б.пр. . По този начин часовникът на баща ми можеше да се върне на полагащото му се място…

Самер се обърна и ѝ се усмихна.

Той продължаваше да държи чашата в ръка, но изглежда не се беше докоснал до кафето.

— Благодаря за историята, чичо Таге, но най-вече бих искала да ми…

— Да ти разкажа за баща ти, да, разбирам. Затова си тук. Тревожиш се какво може да е направил Ерланд с онзи револвер. С какво може да се е захванал. Притесняваш се толкова, че не си могла да спиш, нали?

Тя кимна тежко, бавно отмествайки глава нагоре и надолу, сякаш вратът ѝ не искаше да ѝ се подчини съвсем.

— Бедната Ребека — той се усмихна. — Едва ли ти е било леко през последните години, нали? Всичко случило се, катастрофата на „Линдхагенсплан“, атентатът срещу външния министър на САЩ. Между другото, Хенрик караше полицейския автомобил с бомбата, но сигурно вече си се досетила за това…

Тя отвори уста и се опита да каже нещо.

— Шшшш, няма страшно — той сложи облечен в ръкавица пръст на устата си. — Ще си остане между нас. Освен това Хенрик беше този, който хвърли шоковата граната срещу кралския кортеж при „Кунгстредгорден“, но сигурно и това си разбрала, най-малкото когато го видя на онзи видеоклип горе в СЕПО — той се усмихна и направи лека гримаса. — Хенрик е участвал в едно-друго, ще ми липсва всъщност — засмя се той. — Струва ми се, че ще липсва на всички ни… Но мила Ребека, какво има?

Пластмасовата чаша падна от ръката ѝ и се удари шумно в решетъчния под.

— Може би трябва да седнеш…

Той направи жест към стълбата.

Тя послуша съвета му, сви се на най-горното стъпало и наведе глава към парапета. Студеният метал се допря до слепоочието ѝ.

— Бедната Ребека — каза той и се доближи бавно до нея. — Заподозряха те за служебно нарушение в Дарфур, после те изритаха от работа и партньорът ти те напусна. А освен това днес беше принудена да застреляш собствения си брат. Каква ужасна трагедия…

Той погали внимателно челото ѝ.

Зелените букви над главите им се превърнаха в стрелки, придавайки на лицето му червено сияние. Той се наведе и започна да разкопчава сакото ѝ.

— Тъжно е, че трябва да приключи така, милата ми, но за жалост, в моя бранш човек не може да си позволи риска да остави нещата недовършени. Всъщност почти се учудвам, че колегите ти те оставят все още да носиш оръжие след всичко случило се.