Болд продължи с другите снимки: нейното лице в едър план, раните, възлите и части от чаршафите — всичко заснето от различни ъгли и с различни обективи върху цветна лента. Кадър след кадър, всеки един запечатваше някакъв детайл в съзнанието на Болд, заемайки своето място в общата картина. Убийството на Черил Крой беше вече част от самия него. То щеше да витае в него с устойчивост и зловоние.
„Ако аз бях свършил добре моята работа — мислеше той, — вие щяхте да сте жива все още.“
През изтеклите седем години работа по убийствата, той никога не беше чувствал такава всепоглъщаща тежест, каквато това следствие поставяше върху него. Повечето от случаите на убийствата не повличаха след себе си повторения. Повторението просто го унищожаваше — предварително знаеше какво ще види, дори преди да е стигнал на местопрестъплението. Имаше чувството, че убиецът нарочно го принуждаваше по такъв отвратителен начин да поддържа у себе си това чувство и отново го наказваше за неговата неспособност да се справи със случая.
Имаше ли убиецът достатъчно съзнание, за да поиска да бъде спрян — както някои извършители на серийни убийства, или беше замаян и дезориентиран, блуждаещ безцелно по света, готов да влезе отново в капана на своята собствена психика и „тласнат“ към следващото убийство?
Нищо не можеше да се предскаже в това следствие. Дори Центърът на ФБР предупреди Болд, че убиецът не се вмества само в едно-единствено профилно описание. Някои части от неговия ритуал в извършването на убийството го характеризират като медиум: спонтанен дисфункционален индивид, често отговарящ на въображаеми гласове и команди. Други аспекти го сочат като психопат: калкулативна, асоциална и криминална мисъл. Беше казано на Болд, че има работа със случай на сложна личност и по тази причина профилът на Центъра бе могъл да не се взема предвид.
Той изтръгна книгата изпод леглото. За разлика от другите предмети в стаята, върху нея нямаше признаци на прах за отпечатъци. Те са я пропуснали. Отвори я на страницата, отбелязана с хартийка, която се оказа касова бележка, датирана предната събота. Не е ли скрита нарочно от Крой тази книга под леглото, за да послужи касовата бележка като следа? Дали в лицето на убиеца тя не е разпознала човек от магазина, където е купила книгата и леко я е плъзнала под леглото? Той изследва бележката, като избягваше да я докосва. Знаеше, че такава касова бележка се откъсва от регистър и дава възможност Следственият отдел да извлече отпечатък на палец или показалец. Той я постави най-отгоре върху снимките в кафявия плик. Черил Крой го гледаше право в очите, с широката лента, стягаща нейното лице.
Болд мина на другата страна на стаята и възстанови картината на убийството като филмов режисьор, който се готви да заснеме някаква сцена. Представи си как убиецът затяга нещо около шията на Крой, носна кърпичка може би. Тя започва да губи съзнание. Той не я оставя да загуби съзнание напълно. Това би провалило неговия ритуал. Довежда я до границата на безсъзнанието, като отпуска своя турникет, за да се възстанови. Болд наблюдаваше сега как престъпникът завързва глезените на краката и китките на ръцете на жертвата си, как я притяга към леглото, първо с лице надолу, а после — просто не е за вярване — залепва очите й така, че да останат широко отворени. Но защо? Каква бе неговата цел? Какво трябваше тя да гледа? Те знаеха, че неговият ритуал включваше някакво изпълнение, но какво изпълнение? Нямаше доказателство за онанизъм. Защо очите? Да не би убиецът да е обезобразен?
Докато тя все още е завързана с лице надолу, той продължава да задушава живота в нея, след което я обръща по гръб и завършва своя ритуал с кухненския нож, въпреки че тя може би вече е мъртва. При всички досегашни жертви на този убиец медицинското изследване етикира раните от пробождане като перимортем — направени в или около момента на настъпването на смъртта. Няма начин да бъдем абсолютно сигурни. За какво е този брутален завършек на ритуала? Какво значение има за него?
Болд се върна към ъгъла на стаята изтощен. В неговата представа чудовището все още работеше. В момента поставяше главата й така, че да гледа към вратата. При всяка жертва едно и също. Най-после събира всичко, вероятно облича сакото си — или палтото — и спокойно напуска къщата през главния вход, по същия път, откъдето е влязъл. Дали върви по улицата, присъединявайки се към обществото, част от което той не се чувства, или се промъква през сенките на къщите, боязливо прикривайки своето оттегляне?
Читать дальше