Ридли Пиърсън: Подводни течения

Като стигна до входната врата, той се спря. Докладът фаворизираше именно главния вход като най-вероятен за влизането на убиеца. Същото, както при другите обекти. Това безпокоеше Болд. Къде точно е влязъл? Как я е убедил да отвори вратата? Дали го е познавала тя? Дали не се е представил като ранен? Или че колата му е аварирала? Не е ли бил облечен като жена? На последната мисъл го навеждаха други случаи, когато бяха открити от лабораторията колосани червени нишки, за които се смяташе, че са от дамско боне. Жертвата нямаше такова боне. Нишките бяха намерени върху възглавничката на един от столовете на местопрестъплението, като че шапчицата беше поставена там или убиецът се беше събличал. Не е ли бил травестит?

От гледна точка на един детектив по убийства два са ключовите елементи в ритуала на серийните убийства: изборът на жертвите и начинът на влизане в къщата. Извън тези елементи, ритуалът служи на следователите, доколкото може да помогне за определяне на психологическия портрет на субекта. За сега Болд нямаше доказателства за нито един от основните елементи.

Той направи първата стъпка, като се опита да се постави на мястото на убиеца, да мисли и действа с неговата глава и разум. Беше много трудно, тъй като нямаше реална представа какво значи да си вътре в мозъка на един психопат. Той затвори очи; искаше да се почувства налудничав и готов да убива, вън от контрол, обезумял. Лу Болд отвори очи и тръгна нагоре по стъпалата. Стомашно разстройство, може би. Извън контрол, обезумял? Не!

Петото стъпало от основата нагоре скръцна под неговата тежест. Дали убиецът е стъпвал леко или тя го е посрещнала? Не е ли чула в стаята си скърцането на стъпалото? Стълбището му се струваше по-тясно с приближаването на горната площадка — илюзия на неговото нарастващо нетърпение. С всяка стъпка се приближаваше все повече до нейното най-интимно светилище; с всяка стъпка се доближаваше до конфронтацията; беше все по-близо до нейния финален момент. Той се движеше бавно, но уверено навътре; кръвта яростно биеше в ушите му, погледът му ставаше напрегнат до болка. За момент почувства нейния страх, който се появи в центъра на гърдите като мехурче и бързо се превърна в несъизмерим балон пред вратата на нейната спалня. Не се нуждаеше от картата на Ла Моя, за да разбере коя беше тази стая.

Той помнеше разказите на полицаите, които „можеха“ да имитират убийства, да блуждаят на местопрестъплението и да интерпретират събитието с мислите на убиеца. С Лу Болд ставаше обратното: той изпитваше смазващия страх на жертвата, последният ужас да се чувстваш жертва на някого; и макар това да помагаше рядко за събиране на доказателства, то му даваше мотивация, издигаше го над онези пунктове, където други полицаи биха спрели.

Той отвори вратата на нейната стая.

Като видя засъхналата кръв, действително чу нейния пронизителен вик, за да провери дали шумът не идва от сойка отвъд прозореца. Избърса челото си с кърпичката и я смачка небрежно в задния джоб. Разхлаби вратовръзката си набързо и разкопча яката на ризата си. Обстановката в стаята беше наистина добре запазена. Жълта тебеширена линия открояваше върху изцапаните чаршафи положението на жертвата след убийството. Без да стъпва навътре в стаята, той изследва бледоморавите стени и подхождащите им по цвят завеси. После обърна лице към двойното легло с оригинално изплетената табла откъм главата и дъбовата масичка; разгледа белия килим, сега покрит с ужасни кафяви петна. От лявата му страна, в ъгъла, имаше бюфет с разхвърляни върху него семейни фотоси в рамки; до същата стена беше и бюрото, на което бяха поставени телевизор и видео. Приклекна на коляно и продължи да се взира, после се наведе до самия килим и забеляза под леглото евтина книга на Джудит Кранц.

Болд извади първата снимка от кафявия плик и я завъртя според обстановката в стаята. Крой беше гола, окървавена, лежеше по гръб с поглед към вратата — към самия Болд. „Не гледай към мен“ — помоли той. Но не тя, а той гледаше сега. Както при другите жертви, убиецът беше оставил Крой с отворени очи, използвайки специална сребриста лента за залепване на клепачите, вследствие на което лицето се опъва и изкривява, а уголемените очи плуват в дълбоки розови кухини. Краката в глезените и китките на ръцете оставаха вързани здраво с найлонов канап, докато другите краища, развързани от леглото, висяха на спирали под нивото на дюшека. Откъснатото парче от липсващата нощница оставаше завързано около шията на убитата. С изключение на този окървавен гердан, тя беше напълно разсъблечена, с нарешетени гърди от дълбоки рани във форма на кръст — жестокият символ на убиеца, който започва от гърлото и стига до пъпа. Неговата „търговска марка“. Затова вестниците го бяха нарекли „Кръстатия убиец“.