Вал Макдърмид - Преследвачът

Тони натисна бутона „съхрани“ на компютъра и се отпусна назад с доволна усмивка. Това бе добро място да спре. Утре сутринта щеше да допълни списъка с подробностите от характеристиките, които очакваше да открие в главата на Ханди Анди. Трябваше да опише предложенията за потенциалния начин на действие от страна на полицията по случая.

— Свърши ли? — попита го Карол.

Той се обърна и я видя, отпуснала се назад в стола си пред затворените папки от купчината пред нея.

— Не разбрах, че и ти си свършила.

— Преди десет минути. Не исках да смущавам шеметното движение на пръстите ти.

Тони мразеше другите да го наблюдават и изучават, както той самият правеше. Мисълта, че може да се превърне в пациент на собственото си изследване, бе един от онези кошмарни ужасии, които го караха да се събужда, облян в пот.

— Свърших за днес — каза той, като направи копие от файла си на дискета и после я прибра в джоба си.

— Ще те закарам до вкъщи — предложи Карол.

— Благодаря — прие Тони, като се изправи на крака. — Изглежда, тук няма да има нужда да се притеснявам, че съм без кола. Честно казано, не обичам много да шофирам.

— Не мога да те обвиня. Движението в града е истински ад на колела.

Когато Карол спря отвън пред къщата на Тони, се обърна към него:

— Имам ли някакъв шанс да си изпрося чаша чай? И по-добре да не споменавам, че ми се пика, та ми се вика!

Докато Тони слагаше чайника на котлона, Карол хукна нагоре към банята. След малко, докато се спускаше по стълбите, чу собствения си глас да излиза от телефонния секретар. Застана на стъпалата на стълбите, за да го шпионира как той се наведе над бюрото си с лист и химикал в ръце, слушайки съобщенията. Тя се наслаждаваше на нарастващото чувство на близост към лицето му и жестовете на тялото му. Гласът й спря и машината даде звуков сигнал.

— Здравей, Тони, аз съм Пийт! — съобщи следващият глас. — Трябва да съм в Брадфийлд следващия четвъртък. Имам ли шансове да се класирам за легло и една бира в сряда вечерта? Между другото поздравления, че си влязъл в отбора на разследването на странните убийства. Надявам се, че ще пипнеш копелето!

Отново звуков сигнал.

— Антъни, скъпи мой! Къде се мотаеш? Лежа тук сама и копнея за теб. Имаме една недовършена работа, любов моя…

При звука на гласа Тони изведнъж се изопна и се втренчи в телефонния секретар. Гласът бе дрезгав, секси, интимен.

— Не си мисли, че можеш…

Тони удари с ръка копчето и прекъсна изведнъж гласа.

„Твърде разпалено реагира за човек, който не е обвързан с някого!“ — помисли си Карол с горчивина.

Тя пристъпи напред през прага на вратата.

— Нека просто забравим чая. Ще се видим утре — каза тя с леден, режещ глас.

Тони се завъртя. В очите му се четеше паника.

— Не е това, което изглежда — измънка той, без дори да има време да обмисли отговора си. — Дори не съм виждал някога тази жена!

Карол зави покрай вратата и се спусна надолу по коридора. Когато стисна бравата, Тони продължи с леден глас:

— Казвам ти истината, Карол. Въпреки че всъщност това въобще не е твоя работа.

Тя обърна глава назад и успя да измъкне отнякъде една полуусмивка.

— Ти си напълно прав. Това не е моя работа. До утре, Тони.

Затварянето на вратата отекна в главата на Тори като удар от пневматичен чук.

— Слава богу, че си психолог! — каза той горчиво на себе си, като се отпусна на стената. — Това направо би могло да накара човек, който не е специалист, да рухне. Ти наистина си вярваш, че се справяш с работата, нали, Хил?

Когато Гарет ми пусна една полуусмивка в трамвая, се уверих, че мечтите ми бяха на път да се осъществят. Заради една неочаквана криза в службата и цялото допълнително извънработно време, което тя ни докара, нямах възможност да го следвам повече от седмица.

Образът му ме успокояваше, за да заспя, когато се връщах вкъщи след всичките часове работа, и гласът му звучеше изкусително в ушите ми, но аз изпитвах нужда да го видя от плът и кръв. Нагласих будилника си в ранен час, за да ми даде малко повече време да бъда пред къщата му, преди да тръгне за работа. Но изтощението ме повали и аз се успах. Когато се събудих, осъзнах, че единствената ми възможност бе да настигна трамвая му, две спирки по-надолу по линията. Трамваят тъкмо дойде, когато стигнах спирката. Нетърпеливо огледах по диагонал първия вагон, но не можах да го открия. Тревога стегна гърлото ми. Тогава изведнъж видях блестящата му глава точно до вратата на втория вагон. Пробих си път през тълпата и успях да застана до него. Колената ми се търкаха в неговите. При физическия контакт той вдигна глава. Сивите му очи се присвиха в ъгълчетата и една усмивка трепна върху устните му. Аз му върнах усмивката и се извиних.