Вал Макдърмид - Преследвачът

Брандън огледа стаята с острия си поглед, като не пропусна и Том Крос. Киманията варираха от ентусиазирани до едва забележими.

— Радвам се, че всички се разбираме. Работата на доктор Хил е да прецени доказателствата, които му предоставяме, и да изгради портрет на убиеца, така че да ни помогне да фокусираме разследването. Назначих следовател Карол Джордан като свързващо звено между екипа по убийствата и доктор Хил. Следовател Джордан, бихте ли станали за минутка?

Стресната, Карол едва се отлепи от мястото си, като, ставайки, блъсна папките с материалите. Дон Мерик веднага коленичи и грабна разпилените листа.

— За тези от вас от другите отдели, които не познават следовател Джордан, ви я представям. Това е тя.

„Браво, Брандън — помисли си Карол, — като че ли има цял куп жени детективи, от които да избираш!“

— Инспектор Джордан трябва да има достъп до всеки и до всяко листче хартия по това разследване. Искам да я държите в течение и за най-малкия напредък, който постигнете. Всеки, който преследва обещаваща следа, трябва да я обсъди с нея, както го правите с вашите следователи или с шефа на отдела ви. Всяка нейна молба трябва да бъде приемана като неотложно разследване. Ако чуя, че някой от вас си придава важности и пречи на следовател Джордан и доктор Хил за разследването, ще бъда безмилостен. Същото важи и за този, който допусне да изтече информация към медиите за тази страна на разследването. Така че мислете. Ако не горите от желание да наденете отново униформа и да обикаляте из улиците на Брадфийлд в дъжда до пенсия, ще трябва да правите всичко, което е по силите ви, за да й помагате. Опичайте си акъла. Това не е състезание. Всички сме в един кюп. Доктор Хил не е тук, за да хване убиеца. Това е ваша…

Брандън спря по средата на изречението. Никой не бе забелязал отварянето на вратата, но думите на полицая от службата за приемане на съобщения грабнаха вниманието на всички по-бързо от куршумен изстрел.

— Извинете, че ви прекъсвам, сър — започна той с нервен глас, като едва потискаше чувствата си. — Идентифицирали са вчерашната жертва. Сър, той е един от нашите!

Един американски журналист беше казал: „Видях бъдещето и то действа.“ Знам какво точно е имал предвид. След като знаех, че Адам няма да бъде никакъв проблем.

Прекарах остатъка от седмицата в състояние на нервно напрежение. Дори се бях изкушил да взема едно от успокоителните, но устоях. Не беше време да се предавам на слабостта. Освен това не можех да си позволя да бъда някакво мекотело. Трябваше да имам пълен контрол над себе си. Годините на самодисциплина сега ми се отплащаха. Съмнявам се, че някой от колегите ми е забелязал нещо необичайно в поведението ми, докато съм на работа. Освен може би, че не си предлагах услугите доброволно извън работно време през уикендите, както обикновено.

До понеделник сутринта бях в пълна готовност. Всъщност достигнах връхната си точка. Бях спретнат и лъснат, бях съвършеният дебнещ убиец. Дори времето бе на моя страна. Свежа, ясна есенна утрин. Един от онези дни, които събуждат усмивка на устните дори на контрольорите. Точно преди осем минах край дома на Адам — нова триетажна градска къща с тераси и залепен за приземния етаж гараж. Пердетата в спалнята му бяха спуснати, бутилките с мляко все още стояха пред вратата, а от пощенската кутия се подаваше „Дейли Мейл“. Паркирах две пресечки по-надолу пред верига от магазини и повторих маршрута си. Вървях надолу по неговата улица, изпълнен със задоволство, че дотук се движех точно навреме. Перденцата вече бяха дръпнати, а млякото и вестникът — изчезнали. В края на улицата пресякох към един малък парк отсреща и седнах на една пейка.

Разгърнах моя „Дейли Мейл“ и си представих, че Адам чете в момента същата статия, в която аз се взирах, без да виждам и буква. Смених позата си така, че да мога да виждам външната му врата, без да се налага да надничам над вестника. Периферното ми зрение беше нащрек. Точно по разписание вратата се отвори в осем и двадесет и на прага й се появи Адам. Аз небрежно сгънах вестника си, пуснах го в близкото кошче до пейката и се спуснах по улицата, като следвах стъпките му.

Гарата се намираше на по-малко от десет минути пеша. Намирах се точно зад него, когато той прекрачи претъпкания перон. Малко след това влакът се плъзна в гарата и той тръгна, понесен напред от потока пътници. Задържах се малко назад и оставих няколко човека да застанат между нас. Нямах никакви планове и шансове.