Вал Макдърмид - Преследвачът

Но объркването ми не продължи дълго. Разрешението на проблема далеч не беше най-изисканото, но поне служеше на крайната ми цел. Все още имах няколко петнадесетсантиметрови пирона, останали ми от ремонта и преустройството на мазето. Внимателно издърпах предната му лява лапа така, че да се намести на гредата. Опипах разстоянието между костите му и с един замах на чука забих пирона в лапата, точно под последната летва. Прикрепих ремък под пирона и го стегнах. Смятах, че ще издържи достатъчно дълго.

Закрепих другите два крака за пет минути. Веднъж, след като бе вече сигурно привързано, бе време най-накрая да се заема със съществената част. Даже и с очевидната перспектива за чисто научния експеримент, който ме очакваше, можех да усетя нарастващото вълнение, което ме обземаше, та чак стомахът ме присви. Изглежда, почти несъзнателно ръката ми опипа ръчката на машината. Наблюдавах я безпристрастно, сякаш бе ръката на някой непознат. Тя милваше зъбците, наредени по протежение на колелото, и накрая се отпусна върху ръчката. Ароматът на маслото за смазване все още се носеше във въздуха, смесвайки се със слабия мирис на боя, плесен и куче — асистентът в моя експеримент. Поех дълбоко дъх, потръпнах от очакване и бавно започнах да въртя ръчката.

Дон Мерик разкопча ципа си. Той въздъхна с облекчение, отпусна мускулите си и остави надулия се почти до пръсване пикочен мехур да се изпразни. Зад него вратата се отвори. Удоволствието му бе рязко нарушено, когато една тежка лапа се отпусна на рамото му.

— Сержант Мерик? Точно човека, когото исках да видя — прогърмя Том Крос.

Мерик откри, че необяснимо защо, не можеше да продължи започнатото.

— Добрутро, сър — промърмори той предпазливо и се обърна, бързо напъхвайки мъжеството си далеч от погледа на Крос.

— Шефката ти сигурно вече ви е казала за новото си хрумване, а? — попита хрисимо Крос с цялата сърдечност и добродушие, които успя да струпа.

— Да, сър, спомена нещо — отвърна Мерик, докато гледаше с копнеж вратата. Но нямаше никакъв изход. Не и с ръката на Крос, затегната все още около рамото му.

— Чух, че планираш да взимаш изпитите за следовател — отбеляза Крос.

Стомахът на Мерик се сви на топка.

— Точно така, сър.

— Така че ще се нуждаеш от всичките приятели по високите места, които можеш да намериш, нали, момче?

Той се напъна да разтегли устните си настрана в нещо, което се надяваше да изглежда като усмивка, в отговор на началническата пред него.

— Щом така казвате, сър.

— Ти имаш качества за добър полицай, Мерик. Поне докато помниш къде лежи лоялността ти. Знам, че следовател Джордан ще бъде една много заета жена през следващите няколко седмици. Може би невинаги ще има достатъчно време да ме държи напълно в течение на нещата — ухили се Крос цинично. — Ще разчитам на теб да ме информираш за развоя на събитията. Разбираш какво искам да ти кажа, нали, момчето ми?

Мерик кимна.

— Ъхъ, сър.

Крос най-после освободи рамото му и се упъти към вратата. Отвори я и се обърна отново към Мерик:

— Особено ако се опита да се чифтоса с нашето приятелче — докторчето.

Вратата изстена зад Крос.

— Пълни глупости — си каза под носа Мерик, докато отиваше към умивалника.

После започна енергично да търка ръце под горещата струя.

Тони седеше на бюрото си от осем. Всичко, което бе направил досега, бяха няколко фотокопия на доклада анализ на престъпления, които успя да изнамери от отряда за специални задачи. Той бе базиран основно върху въпросника на ФБР от програмата за задържане на опасни престъпници. Целеше създаването на стандартна класификация за всеки аспект на престъплението — от жертвата до съдебните доказателства. Той прелисти формулярите разсеяно, а после подреди отново изрезките от вестниците в спретната купчинка. Оправдаваше липсата си на хъс за работа, като се успокояваше с това, че докато Карол не пристигне с полицейските доклади, той не можеше да направи кой знае какво. Но това беше просто едно извинение.

Истината беше, че имаше основателна причина да не може да се концентрира. Тя се въртеше в главата му. Мистериозната жена. В началото той се чувстваше уязвим и не желаеше да участва в игрите й. Точно като пациентите ми, помисли си той с ирония. Колко пъти бе изричал правилото, че всеки човек е неподатлив към сътрудничество в терапия на определено ниво. Той самият бе изгубил безброй пъти, тряскайки телефона вбесен първите дни. Но тя се беше оказала настоятелна и продължаваше търпеливо да му предписва успокояващите си убеждения, докато той не започна да се отпуска и дори да се включва.