Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Вървяха хванати за ръце досами водата, от време на време морето поглъщаше отпечатъците от стъпките им върху пясъка. Кюкавците, досущ агенти от тайните служби, препускаха пред тях, без да ги допуснат прекалено близо. Далеч, в открито море, плаваха големи търговски кораби и Дагит не можеше да се отърве от въпросите къде ли отиваше всеки кораб и какви ли приключения го очакваха. В живота му бе имало период, в който той бе искал да стане морски капитан. Всъщност, той бе искал да стане какъв ли не, но си беше такъв, какъвто е; и точно това искаше да й каже.

— Добре ли ще е, ако кажа, че не ми харесва, но го разбирам? — попита го тя.

— Нищо не е свършило, преди да му е дошъл краят — рече той.

— А на това краят му няма да дойде никога — отвърна тя. — Нали?

— Да, мисля, че е така.

— Трябваше да се любим онази нощ. Още не съм си простила.

— Мисля, че го направихме. Никога не съм те обичал повече. Сигурен съм в това. Онази нощ роди нещо ново. Ти ме слушаше. Да можеш да изслушваш, е чудесен дар. Нещо, към което се стремя.

— Обичам те, нали знаеш?

— Да, мисля, че знам.

Тя се пусна от него и подгони птиците, а когато се върна и пъхна ръката си в неговата, очите й блестяха и той се запита дали това се дължеше само на вятъра.

— Става адски сложно.

— Така е.

— Но изглежда тъй просто.

— Просто е: аз трябва да довърша тази работа. Може да стане утре или след година. Може да стане така, че аз и тя да намерим начин да се съберем отново и аз й дължа да опитаме. Ако беше ти…

— Знам. Щях да искам същото нещо. Прав си. Знам, че си прав, но от това болката не намалява.

— Да, така е.

Тя го спря. Бяха застанали на същото място, където стоеше той, когато тя така смело го бе предизвикала да влезе вътре.

Тя бавно изтегли ръката от джоба си — бавно, внимателно, докато не привлече вниманието му. Завъртя китката си, разтвори пръстите си и върху дланта й блесна ключ.

— Само веднъж — каза тя, загледана в бунгалото.

Направиха си топла хралупа от всички одеяла, палтата си и двете големи хавлиени кърпи, които тя намери в килера. Вплетоха се, свити един в друг като какавида, изпаднали в транс в уханието на възбудата си, с разтуптени сърца, които искаха да изскочат от гърдите им, с пръсти, сплетени в един юмрук. Експлозията на сдържаната им досега любов можеше, както Дагит каза, „да бъде разбрана само от един специалист по експлозивите“. Тя обаче насърчи и последващи негови открития и те се галиха взаимно, докато нейното предложение за „само веднъж“ отдавна бе отишло в историята, а оранжевото есенно слънце бе подпалило небето в неочаквано розово.

Мълчаха, като вървяха на връщане към колата, макар че тя се изсмя тихо няколко пъти и всеки път след това стискаше силно ръката му. Най-сетне каза:

— Предполагам, че това трябва да ни държи влага за цял живот.

— Дано — отвърна й той, — защото не съм сигурен дали бих могъл отново да го понеса.

Шест седмици по-късно Антъни Корт седеше на един стол в чакалнята на летище Дълес. Срещу него седеше Моник Шейсон. Неговите, както и нейните ръце бяха в белезници; верига свързваше ръцете с окованите му глезени. Виждаше я за пръв път след онзи ден на летището. Изглеждаше доста зле. Двамата бяха разпитани поотделно. Един от охраната му бе казал, че я заловили няколко дни след опитания атентат, когато се мъчела да вземе влак за Ню Йорк. Нямаше как да разбере дали това бе вярно.

Адвокатът му бе издействал да носи цивилни дрехи, вместо унизителния оранжев костюм, за който бе настоявал федералният прокурор. Моник бе облечена в синя дочена рокля. Той се бе нагледал за цял живот на оранжеви костюми.

Екстрадираха ги за Германия, където той трябваше да застане пред съда за свалянето на самолета по полет 1023. Адвокатът му смяташе, че причината за това бе провалът на прокуратурата да изгради „печелившо“ дело, което можеше да донесе на Корт смъртна присъда. Ченгетата от ФБР страшно желаеха смъртната присъда. Сега надеждите им бяха в Германия.

Беше заобиколен от агенти на ФБР. Той позна един от тях, тип на име Левин, който бе помощник на Дагит по време на разпитите. Днес Левин изглежда ръководеше представлението без Дагит. Оценяваше иронията на факта, че го пазят именно хора от ФБР.

Причината за тази загриженост бе, че Михаел Шарп бе избягал от затвора. Всичко четирима членове на „Der Grund“ бяха освободени след дръзко нападение с вертолет над затвора; европейската преса след това надълго и нашироко коментираше факта, че Шарп и неговата организация очевидно бяха изключително добре финансирани и разполагаха с отлични връзки. Имаше слухове за таен „зелен фонд“ в швейцарски банки, както и за картел от бивши индустриалци, които били приели „зелената вяра“. Само месец преди бягството телевизионното предаване „60 минути“ бе припомнило как Шарп бе вербувал криминални престъпници за своя „кръстоносен поход на терора“. А сега отлично организираното му бягство даде повод на пресата да смята, че Шарп е знаел самоличността на някои или на всички индустриалци, които финансираха организацията и нейните операции, и че тъкмо тези хора го бяха освободили.