Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Увеличи скоростта, за да настигне самолета, който вече пресичаше. Видя другата кола прекалено късно, вниманието му бе насочено надясно, към рулиращите самолети, а не наляво. В неописуемо краткия миг на паниката, когато човек усеща със сетивата си непосредствената опасност, Дагит разбра, че ще бъде ударен отстрани. Вдигна ръце да защити лицето си при удара и се отдръпна от волана, като в същия момент се сети, че не бе закопчал колана си. Ударът бе с такава сила, че строши всичките стъкла за частица от секундата. Колата му се влачи странично поне петнайсет метра и се озова точно на пътя на рулиращите самолети. Бе изхвърлен с главата напред право към дясната предна врата, буквално отскочи от нея и, като се преметна във въздуха, се озова на задната седалка в мига, когато колата спираше; обгърна го застрашителната смесена миризма на бензин и запушили гуми. Парчетата от строшените стъкла го бяха засипали като сапунена пяна във вана.

Заслепен и изгубил ориентация, той разтърси глава, за да я проясни. Стъклата се разхвърчаха от него като водните пръски от отръскващо се куче. Дясната му ръка бе вкочанена, сякаш бе спал върху нея. Чак тогава осъзна какво му се бе случило. Чак тогава погледна през зеещите прозорци на колата си и счупеното предно стъкло на другата кола: беше се озовал лице в лице с Антъни Корт.

Корт понесе удара далеч по-тежко, отколкото бе очаквал. Челото му бе срещнало волана и кръвта от него се стичаше в лявото му око. Беше ударил колата на Дагит точно в средата и двете коли се бяха пързаляли свързани на доста разстояние.

Първото нещо, което видя, след като сините кръгове изчезнаха от погледа му, бе Дагит, в подобно, зашеметено състояние — гледаше го от задната седалка на колата си. Бръкна за пистолета под комбинезона си, но той не беше в кобура си. Видя къде бе изхвърлен — на седалката до себе си, протегна се да го вземе, но коланът му пречеше. Несръчно се освободи от колана, взе пистолета, изправи се бързо и се прицели.

Следващото нещо, което видя, бяха огромният преден колесник на един самолет, които завиха встрани от колата на Дагит, захванаха задната броня на неговата кола и го завъртяха яростно на сто и осемдесет градуса. Изстрелът му се насочи към терминала, пистолетът пак бе избит от ръката му и изчезна от полезрението му. Масивният корем на самолета се понесе над него, колата мина между колесниците в средата на корпуса, като по чудо не бе закачена отново.

Той изпълзя от колата, претърколи се на пистата с омекнали колене, сетне се изправи и видя как Дагит пропълзя до предната седалка, мушна се зад волана и колата потегли. Отначало не можа да повярва, че толкова зле ударена кола може да тръгне, но тя вървеше. И се отдалечаваше от него. Той се затича подире й.

Хвана се за уплътнението на липсващото задно стъкло, тъкмо когато Дагит включи на скорост и колата подскочи напред. Пръстите му се бяха вкопчили здраво, но ускорението го свлече върху капака на багажника. Той се изтегли и през дупката на задното стъкло се преметна върху задната седалка. За миг зърна страховития поглед на Дагит, когато той съзря, че си има компания. С бързо движение Корт седна, обви с дясната си ръка гърлото на Дагит и го стисна в удушваческа хватка. Само няколко секунди и всичко щеше да е свършило.

Дагит усети как ръката се стегна върху адамовата му ябълка като менгеме и гласът на неизвестния инструктор отпреди десетина години му заговори тъй ясно, сякаш човекът седеше на седалката до него: „След пет до седем секунди жертвата губи съзнание“. Натисна силно спирачката. Хватката не се отпусна. Усещаше как силата му секва, поради недостига на кръв към главата. Погледът му започна да се затъмнява, тунелът да се стеснява, цялата писта с безкрайната редица от самолети и нажежени реактивни мотори, с облачетата пушек, които оставяха колесниците като докоснеха пистата, със сирените, които виеха като изплашени гларуси, изведнъж потъна в прекрасен розов полумрак.

Пръстите му опипом потърсиха лоста за регулиране на седалката. Знаеше, че трябва да е там някъде, може би не можеше да го стигне, но си беше там. Докосна го леко, но не успя да го хване. Менгемето продължаваше да се стяга. Той се наведе напред, за да стигне лоста и така увеличи още повече натиска върху врата си. Безсъзнанието бе близо. Докосна лоста. В момента, когато кракът му стъпи на педала на газта и колата се наклони напред, той дръпна лоста, освободи седалката и я хласна назад колкото можеше по-бързо. Чу как онзи изпищя от болка — краката му бяха заклещени под седалката — и почувства, че хватката се отпусна за малко. Протегна се, хвана ръката и дръпна силно, намали натиска и докато поемаше дълбоко въздух, се извъртя, за да се освободи от хватката.