Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Тогава Корт го пусна напълно; колата полека намаляваше ход и се носеше без управление по пистата срещу прииждащите самолети. Дагит не можа да вземе разумно решение; логиката на подготовката му нямаше нищо общо с последвалите му действия. Той скочи над седалката и се хвърли върху мъжа пред себе като див звяр. В ограниченото пространство на колата боят се сведе до няколко безобидни удара, като всеки от двамата се стремеше да хване другия за гърлото. В това отношение Дагит бе в далеч по-неизгодно положение, тъй като вратът му бе обезсилен от удушваческата хватка на Корт. Чак тогава разбра, че Корт го души с една ръка, докато той самият действаше с двете; причината бе в това, че по задната седалка се бяха разпилели куп инструменти — френски ключове и отвертки — и Корт бе стиснал в ръка една отвертка.

Осъзна това напълно, когато Корт заби отвертката между ребрата му.

Той изби ръката на Корт от инструмента, който остана забит в него, докато болката бе моментално блокирана от някакъв инстинкт за оцеляване, стисна ръката между коленете си и видя, че в своята държи френски ключ. Сякаш сам Господ Бог му го бе пъхнал. Като вдигна ръка, за да нанесе удара на живота си — или на смъртта, както се надяваше — вцепеняваща като електрически ток го прониза болката от раната му. Вместо да удари силно, каквото бе намерението му, ключът се стовари точно, но не и фатално върху черепа на Антъни Корт.

Останал без дъх, окървавен и обезумял, Дагит вдигна глава и видя, че 959 бе на края на пистата и тъкмо освобождаваше спирачките си, за да започне засилването си.

Дагит се отдръпна, откри източника на болката и изтегли отвертката с рязко и болезнено движение. Викът, породен колкото от болка, толкова и от ярост, проехтя над пистите и въпреки рева на десетки самолети, двама от товарачите на багажи, които пътуваха с влекача си към терминал А, го чуха. След като махна отвертката, раната кървеше силно. Той започна да пълзи отново към предната седалка, без да усеща колко ограничени бяха станали движенията му от раняването, плъзна се по лице надолу върху строшената седалка, заклинена почти до задната. Огромен самолет прелетя току над главата му с оглушителен рев и кацна. Той погледна надясно — тъкмо навреме, за да види, че колелетата на 959 започваха да се търкалят — най-големите му страхове се потвърдиха — нямаше да успее да спре самолета да не излети.

Реакцията му бе мигновена. Седнал на ръба на строшената седалка, без да обръща внимание на запушилия радиатор, изоставил всякакви мерки за безопасност, той пое напряко към кулата за управление. Където бе неизбежно, минаваше направо под самолетите, пресичаше пътя на други и едва не се сблъска с един едномоторен „Чесна“ — не го бе забелязал — който се вдигна току над колата, бръсвайки с колелета покрива й. Докато той се носеше с близо сто километра в час към кулата, 959 вървеше още по-бързо към излитането си. И отново го запреследваха сухите, професионални гласове на пилотите, които засилваха стотонната машина по пистата към небесата.

Дагит бе на трийсет метра от кулата, когато самолетът излетя.

Той отвори вратата преди още да е натиснал спирачката. И чак сега, когато колата спря със свирещи гуми под кулата, той осъзна, че сирените, за които си бе помислил, че следват него, се бяха струпали около един от отдалечените портали на летището. Сетне, сякаш за да го обори, чу друга сирена и видя присвяткващите светлини да приближават към него на висока скорост.

Погледна часовника си: бяха минали десет секунди; оставаха трийсет и седем. Представи си описанието на детонатора, което бе направил Чаз Мийчъм. След като кабината бе херметизирана и носът на самолета — вдигнат, часовниковият механизъм бе започнал отброяването.

Пазачът в основата на кулата бе извадил пистолета си и пристъпи напред, за да блокира входа й.

— Стой на място, приятел. Ръцете встрани, да мога да ги виждам.

— ФБР! — извика Дагит — тичаше, накуцвайки срещу мъжа. Не забави бягането си. Бръкна, за да извади картата си и осъзна, че не бе на мястото й. Навярно бе някъде отзад в колата; не бе изгубена. Властният му вик накара пазача да се поколебае за миг и да позволи на Дагит да направи още две крачки. Нямаше време да се занимава с глупости — да тършува из потрошената кола за парче хартия с цветна снимка, вакуумирано в найлоново пликче. Той бе от ФБР. Само това имаше значение. Оставаха му по-малко от трийсет и седем секунди и имаше само най-бегла идея как да се справи.