Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Отпуснал се на една ръка към центъра на стаята, с другата той размаха цигарата точно под решетката на пластмасовия сензор. За пръв и последен път през живота си Дънкан дръпна от цигара — леко я стисна с устни, както бе виждал Кари да го прави, пое навътре и димът изпълни първо устата, а сетне и дробовете му. Избухна в свирепа кашлица, издуха дим и слюнка, докато сензорът не изчезна в облака дим.

Пръстите му се разтвориха и той падна.

Стори му се, че падането му продължи цяла вечност. Краката му не бяха в състояние да омекотят удара. Всъщност те играеха повече ролята на котви и само ускориха падането. Нямаше как да се запази. Вниманието му не бе насочено надолу, към пода, а към пожарния сензор, където още се виеше димът от закашлянето му.

Сетне, като зумер, който възвестява края на играта, писъкът на електронната алармена инсталация процепи въздуха и възвести победата. Той привлече вниманието му. Удари се в пода силно — прекалено силно — и първо с главата си.

Чак като дойде на себе си той разбра, че бе припаднал, защото освен писъка на алармената инсталация той вече чуваше в далечината и воя на сирените. И той се наслади на личната си победа както никой друг. Вратът го болеше страхотно, но писъкът на инсталацията му звучеше като най-прекрасната музика на света.

Никой не блъсна вратата да я изключи. Никой не влезе да го убие.

— Дънкан! Дънкан! — чу едва-едва той виковете на Кари от другата страна на вратата. — Ти успя!

Когато Дагит зави по магистралата за Мемориала „Джордж Вашингтон“, веднага му стана ясно, че не само Лин Грийн щеше да се забави поради неочаквания ремонт на моста, но и на него самия щеше да му се наложи да намали почти до спиране. След като премина стесняването при моста, той отправи поглед напред, към ръмжащата върволица коли и това му припомни неотдавнашния августовски следобед, когато Боб Бакмън се прости с живота си. Не караше кола на Бюрото, затова нямаше никакъв начин да се свърже, нямаше и полицейски буркан, но едва ли това щеше да промени нещата. В последвалите събития, до болка познати на всеки градски шофьор, дистанциите между колите намаляваха, ведно с търпението на шофьорите. Част от гнева им се облекчаваше в безредния хор от най-различни клаксони и свирки, като на парни локомотиви. Отваряха се прозорци, през тях се надвесваха глави. По двойки присветваха стопове, намигаха на Дагит като наниз от коледни гирлянди и той също се усети, че тактува върху педала на спирачката, продължавайки верижната реакция.

Движението спря.

Многоцветният гердан, от който неговото комби бе само едно камъче, застина сънливо върху горещата настилка, жив, нетърпелив и неспокоен, непрекъснато втурващ се напред, но без видим напредък. И докато предния път, когато се бе озовал в подобно положение, му потрябваха няколко минути, за да вземе решение, този път той се поколеба само толкова дълго, колкото да прекара комбито през дупките, оставени му неохотно от съседите, и да го изостави върху прясно окосената тревна площ.

От трийсетте минути, с които разполагаше в началото на пътуването си, му бяха останали само дванайсет. Не бе тичал от онази сутрин, когато разбра за отвличането на Дънкан, преди два дни, и болезненото припомняне за опасността, на която бе изложен синът му, само ускори и увеличи крачката му. Бягаше по-бързо от всякога, нищо че не бе в спортен екип. Само след минути той вече прескачаше разделителните бариери между платната, пресичаше тревните площи, без много-много да се пази от движението; пред него бе индустриалният пейзаж на летището. Видя табелата на „Федерал Експрес“. Сетне — на „Авис“ и „Херц“. Прескочи без засилване ниската желязна ограда, шляпна една кола, която без малко не го удари, по покрива и затича срещу движението. На стотина метра от него се виждаше табелата на „Куиклинк Куриер“.

Този път, когато Корт погледна вятърния чувал високо над хангарите, със задоволство забеляза, че и той бе регистрирал промяната, която бе забелязал още на портала. Моник, в качеството си на вицепрезидент на „Инфлайт“, го бе ескортирала до пистите през една от четирите врати за превозни средства на Националното летище. Като знаеше, че тя е обект на разследване от страна на ФБР, той можеше да допусне, че онези в „Инфлайт“ щяха да са наясно за хаоса, предизвикан от нея, и най-вероятно щяха да я задържат и да я предадат на властите, само да се появеше. Но, както тя сама подчерта, на Националното тя бе твърде позната на охраната на порталите, след като влизаше и излизаше по няколко пъти на ден. Възможността ФБР да се е свързало с компаниите, отговарящи за безопасността и на двете летища, не бе голяма, особено след „смъртта“ на Корт предишната вечер. Въпреки това тази възможност съществуваше и затова, докато тя приближаваше най-отдалечения източен портал, ръката на Корт си остана върху дръжката на пистолета.