Ридли Пиърсън - Твърдо падане

— Шибаната им кафеварка се е повредила — каза ядно той. — Виж дали можеш да направиш нещо.

Мога да направя нещо, разбира се, помисли си Корт. Първото нещо, което направи като се качи в самолета, бе да отвори чантата, да извади пожарогасителя и да отиде в кабината. Там най-неочаквано той се сблъска с двамината, които бе дошъл да убие. Пилотите минаваха предполетните проверки по списъци: всеки повтаряше неразбираемите термини. Корт, чието необикновено спокойствие бе разклатено от това, че двете седалки бяха заети, изведнъж осъзна, че за двамината той сякаш не съществуваше. Те изобщо не му обърнаха внимание. Клекна на едно коляно с пожарогасителя и в този момент вторият пилот попита:

— Поправихте ли кафемашината?

— Работим по нея — отвърна Корт.

— Тук какво има? — попита мъжът, докато Корт продължи да работи в тясното пространство под седалката му. Но командирът привлече вниманието му като превключи някакъв ключ и Корт избегна отговора.

Той откачи скобата, която държеше пожарогасителя, извади го и го подмени с този, който бе донесъл. След като предварително бе нагласил часовниковия механизъм според изпитанията, извършени от Уорд — точно на 47 секунди — той повече нямаше какво да прави. Според него красотата на бернаровия детонатор бе в това, че не изискваше да бъде включван или активиран по някакъв друг начин. Това щяха да направят пилотите, първо като херметизират самолета, а сетне — като повдигнат носа му нагоре. В същия миг часовникът щеше да заработи, газът щеше да бъде пуснат и, най-накрая — всичко щеше да свърши.

Предвкусвайки успеха и победата, Корт се измъкна от кабината и се запита дали да прибере пожарогасителя в чантата си или не. Твърде добре знаеше, че колебанието е най-големия враг на оперативния работник. Всичко бе в самочувствието и самоувереността. Той тъкмо прибра пожарогасителя и затваряше ципа на чантата, когато по стълбите се олюля другият механик, който мина покрай него. Когато Корт се изправи, онзи попита:

— Нов ли си?

Въпросът изненада Корт. Дали просто да излезе? Смееше ли?

— Да — рече той, опитвайки се акцентът му да прозвучи колкото се може повече американски. Обърна се и погледна мъжа.

— Тъй си и помислих. — Той протегна ръка. — Ръс Кейн. Радвам се, че се запознахме.

Корт стисна здраво ръката му, мислите му бяха напълно объркани. Трябваше му име… Погледът му се спря върху табелата с инвентарните номера, занитена върху корпуса на самолета.

— Дейвид Дънинг — рече той.

— Като самолета! — рече онзи. — Няма начин да не го запомня.

— Радвам се, че се запознахме — каза Корт.

Той се спусна бързо по стълбичката, подгонен от страха; под мишниците му потта бе протекла като ручей.

— Имаш ли някакви документи за тая работа? — попита управителят, извръщайки устата си с развалени зъби от телефонната слушалка.

— Документи ли? Ти не чуваш ли какво ти казвам? Този самолет е саботиран!

— Ще ви позвъня веднага — каза мъжът по телефона и затвори.

Дагит бе изпадал достатъчно често в подобни ситуации, за да знае кога да се откаже. Можеше да се спука да обяснява и да спори, ала този Джон Уейн тук не искаше и да чуе.

— Никога няма да си простиш за това, да знаеш!

— И защо да не поговорим с твоите началници, господин бързострелко? Отговори ми. — Той вдигна слушалката. — Кажи на кого да позвъня. Дай ми номера и името.

Дагит знаеше, че дори Лин да бе стигнала до Бъзърд Пойнт, дори в този момент да се бе срещнала с Пулман — което при задръстените пътища бе съмнително — Пулман едва ли би го подкрепил, освен ако заложеше на страхотна интуиция. Истината бе, че планът на Корт бе постигнал точно онова, на което той се бе надявал. Машината на ФБР се бе задвижила в една посока и не можеше да се върне назад само с едно натискане на бутона.

Дагит приближи вратата на малката канцелария и я отвори.

— Слушай — каза сериозно „Джон Уейн“ и се обърна към Дагит така, че му попречи да види един мъж, който тъкмо влизаше в сградата — мъж в работен комбинезон с пътна чанта в ръка. А на пистата — отвъд дебелите стъкла на грамадните прозорци — в суматохата на наземните служби, вече откарваха стълбичките от самолета и влекачът започваше да го развърта. — Ние застраховаме всяка пратка на пълната й стойност. „На всяка цена, точно навреме“ — това е шибаният ни девиз. Това е битката ни за пазара. Ако аз забавя този самолет, всяка от тези пратки утре ще закъснее, а това означава да издухаме на вятъра петдесет бона. Схващаш ли какъв ми е проблемът?