Ридли Пиърсън - Твърдо падане

— Паркирай някъде близо до терминала. Имаш си карта за самоличност. Можеш да излезеш от която врата пожелаеш.

— Не трябваше да го правиш.

— Всичко е наред. Трябват ми само пет минути. Ще трябва да оставим колата, затова ще се срещнем на станция Пентагон на метрото след час.

Това я накара да извърне глава.

— Да не би да се майтапиш?

— Искам да видя резултатите от работата си — рече той и й посочи да спре.

Опашката на огромния 959, с боядисани в червено-бяло-сини букви „Куиклинк“, бе само на двайсет метра пред него и го очакваше. Самолетът трябваше да излети по разписание след броени минути.

Дагит стигна до портала на „Куиклинк Куриер“, останал без дъх и плувнал в пот; часовникът показваше, че от отредените му трийсет минути бяха останали по-малко от пет. За нещастие тъкмо тогава застъпваше новата смяна и той се озова в края на дълга опашка от току-що пристигнали на работа служители, която се бе подредила пред поддържания от компанията контролен пункт. Премина бързо покрай хората и стигна пункта — там всеки показваше своята карта за самоличност на един от двамата пазачи. Дагит извади своята карта и я отвори.

— ФБР — каза високо той, за да привлече вниманието на по-близкия. — Спешен случай. Трябва да се срещна с управляващия тук.

— Носите ли патлак?

Дагит го извади и го показа на мъжа.

— Трябва да го оставите при мен.

— Това е невъзможно. Тук съм по работа. От ФБР съм.

— Може и да си самият Едгар Хувър, приятел, това не ме интересува. Патлакът остава при мен.

— Познаваш ли човек на име Хендерсън? — попита Дагит, като си спомни името на по-ниския от двамата, с които бе избегнал експлозията на Бернар. — От летищната полиция? — Челото на пазача се сбърчи. — Мисля, че се казва Хендерсън. Обади му се. Веднага. Патлакът трябва да остане у мен. Кажи му, че съм специален агент Дагит. Той ще разреши.

Пазачът отклони погледа си от пистолета, посочи на Дагит къде да застане и се обърна към следващия служител. Дагит грабна слушалката, напъха я в ръцете на пазача и повтори.

— Хендерсън. Веднага.

— Добре де, добре — рече пазачът, малко поуплашен и започна да върти номера. — Ще влезеш след минута.

Благодарение на една секретарка, която бе или изплашена, или впечатлена от запенения Дагит, го отведоха до един склад, пълен с машини за сортиране и обработка на товарите и яркосини пощенски торби — там кипеше такава дейност, каквато човек вижда само по телевизионните реклами. Управителят — дългурест мъжага, наближаващ шейсетте, с пострижка и дресирания чар на старшина, служил във ВВС, изслуша първия залп на Дагит, дръпна го от пътя на един влекач, който теглеше три ремаркета, и рече:

— Май ме будалкаш. За първи път чувам.

— Всичко, което искам, е да забавиш този самолет достатъчно дълго, за да говоря с моите началници.

— Може и да мога да го направя.

— Може и да можеш ли?

— И аз първо трябва да говоря с началниците си, ясно ли е? Не ща да създавам главоболия, но първо трябва да проверя кой си, сетне трябва да се обадя в Сейнт Луис, че задържам следобедния полет. Знаеш ли колко заплахи за бомби получава тази компания? Изобщо имаш ли представа?

— Това не е заплаха. Аз съм от ФБР. Работя по информация. Казвам ти, че този ваш 959 няма да се отдели от земята, каквото и да стане.

— Чакай, недей така сега. Окей? Правиш се на много страшен, а, приятел? Е, и аз мога да се правя на страшен, можеш да ми повярваш. — Той потупа Дагит по гърдите с железния си показалец. — Ела с мен. Трябва да завъртим шибаните телефони.

И той закрачи, лицето му бе станало алено.

Дагит видя, че сам се бе закопал. Беше прекалено възбуден от тичането, прекалено раздразнен, за да действа хладнокръвно.

— Ами самолетът? Не можеш ли да го задържиш поне докато се обаждаме?

— Всяко нещо с времето си, приятел. Всяко нещо с шибаното си време.

Корт не бе осъзнал, че едва не пропусна самолета. След като бе планирал да взриви сутрешния самолет, той едва сега разбра, че информацията му за следобедния бе неточна поне с половин час. Провалите в информацията го безпокояха. Смяташе ги за лоша поличба. В един съвършен свят не можеше никога да има провали.

За разлика от „Ам Еър Експрес“, полет 64, на който се бе качил толкова лесно по време на предполетната проверка, когато в кабината нямаше никой и той бе свършил работата си съвсем сам, този път той попадна в гнездо на оси. В дясната страна на корпуса на самолета бяха струпани големи пощенски чували, някои пълни до горе, други почти изцяло празни: стоварваха ги от ремаркета и по конвейерна лента ги вкарваха в търбуха на аероплана, където ги подреждаха и укрепваха за полета. Когато Корт се изкачи по стълбичката към кабината в лявата страна, покрай него мина бързо друг механик, който носеше стоманена кана за кафе.