Ридли Пиърсън - Твърдо падане

— Ще ти кажа и още нещо: като повтаряш една и съща история достатъчно пъти, най-накрая почваш да се замисляш наистина внимателно в нея, а на мен тя просто не ми се хареса. Един тип като Корт стреля два пъти от упор по мен и не улучва. Корт? В никой случай. Не и от такова разстояние. Тогава, защо не улучва? Защото му трябвам за свидетел.

— И какво си открил? — извика тя и раздруса листа, който той й бе подал.

— Алкохол в кръвта. В болницата не са направили кръвна проба, но като я направят, и тя няма да съвпадне. Но тогава ще е късно. Тоя тип, който бе прегазен от влака, е бил къркан до козирката. Две цяло и една десета съдържание на алкохол в кръвта. Къркан до смърт. Кьор кандил. А можеш да бъдеш сигурна, че този Антъни Корт, когото аз гонех в онзи тунел, бе трезв като краставица.

Тя прегледа доклада от болницата и очите й се спряха върху мъничкото квадратче: там бе записано 2,1. Сега вече тя повярва, макар да не й се искаше. Той пак се върна при картите, разхвърляйки отново нещата.

— Окей… окей. Нека сега погледнем тук. Мащабът е различен. По дяволите… По дяволите…

Той прегледа картата на пистите на LAX и на Дълес и надраска някакви сметки направо върху дървото на масата. Сетне грабна линийката и молива и начерта една линия на петнайсет сантиметра от края на пистата, свери числата, спря, измери ъглите с транспортира на Дънкан и начерта нова линия. Пръстите му зашариха по картата зад тази линия. Тя усети разочарованието му. Той се наведе по-ниско да разчете картата.

— Тук няма нищо. Нищо. Предградия. Нищо друго, освен предградия. Не може да бъде.

— Къде няма нищо? — изписка тя, объркана напълно.

Кам хвърли картата на „Дълес“ на пода и разви картата на Националното летище, която тя му бе донесла, и обясни нетърпеливо:

— Целта не е самолетът. Искам да кажа, че е, но не е. Не е истинската цел. Целта е на земята. Самолетът е бомба. Той ще свали самолет, за който знае точно къде ще падне.

Тя погледна през рамото му: той направи още изчисления и започна отново да чертае линии — този път от писта на Националното летище.

— Кой би повярвал, а? И той разчита тъкмо на това.

Начертаният курс свършваше в езерото в парка Западен Потомак, близо до паметника на Джеферсън. Той провери отново сметките си.

— Не излиза — рече той. — Не е възможно. Сигурен съм, че съм прав. Знам, че доказателството е вярно.

Тя се наведе над него. Той се отдръпна, очите му се бяха изцъклили.

— По-често се използва писта трийсет и шест — показа му тя. Той не помръдна. — Зависи от вятъра.

Тя взе от него линията и изчерта курса, който той бе прокарал от писта седем. Измери ъгъла на новия маршрут и сложи линията там, където самолетът би трябвало да падне. Моливът спря, преди да е стигнал до точката, преди тя да е свършила работата си, защото вдигна изненадана глава. Кам също се бе вторачил в молива и точката, която той не бе сложил. Той изглеждаше тъй ужасен, както тя се чувстваше. Върхът на молива падна върху Пентагона.

— Съвещанието — каза Дагит с пресилен шепот, който издаде страха му. — Трябва да е там, където ще се състои съвещанието!

Телефонът иззвъня. Той се обърна и се вторачи в него.

— Той ще свали самолета върху Пентагона.

— Кам? — рече тя. — Телефонът.

Той бе като истукан.

— Боже мой! Той ще ги избие всичките.

Тя отиде до телефона и се обади.

— Един момент, моля — рече тя и му подаде слушалката. — „Куиклинк Куриер“ или нещо подобно.

— Дагит на телефона — рече той. Известно време само слуша, потърси писалка, намери я и попита: — Този Буут, опитахте ли се да му се обадите?… Не отговаря?… Бихте ли ми дали домашния му адрес, моля? — Той си записа адреса в Александрия. — Нали имате „Дънинг 959“ — заяви той натъртено. — Медуим съм — рече той, очевидно отговаряше на онзи мъж. — Задръжте го на земята… Какво искате да кажете с това „лично“. — Той погледна часовника си. — Няма време за това. Задръжте проклетия самолет… Казвам ви, аз съм от ФБР! Не… Не… Не можете да ми позвъните във ФБР. Не съм там, а вкъщи… Окей… Окей… Тръгвам. След колко време излита този самолет? Колко? По дяволите! По-добре го спрете, мистър, или ще си имате работа… По дяволите! — Той тръшна слушалката. На Лин каза: — Този тип ми затвори телефона. Искаше да ми позвъни в службата, за да се убеди, че съществувам. Мисли си, че съм някой шегаджия.

— Имат ли 959?

— Излита след половин час. — Той посочи към масата. — Отнеси всичко това в Бъзърд Пойнт. На Пулман. На Мъмфорд, ако успееш да го хванеш. Кажи му, че знаеш, че съвещанието е в Пентагона. Това може да свърши работа. Обясни им колкото е възможно по-добре, но каквото и да правиш, намери някой, който да задържи този самолет.