Ридли Пиърсън - Твърдо падане

— Да чакаме ли? — повтори тя. — Нямал химически товар ли? Аз си мислех, че целта ни е тази.

— Нямаме избор. Обърни. Карай обратно.

— Не разбирам. Мислех, че това е целта на операцията — химическия товар.

— Кой го е еня дали разбираш. Карай!

— Не трябваше да го убиваш. Разбираш ли? Не трябваше да го убиваш.

— Никой не го е грижа за Буут. Той е един от многото. Повярвай ми, никой не го е грижа.

— Не ти вярвам — каза тя, докато завиваше. — Всички имаме по някой, който го е грижа — сопна се тя. Така й се искаше да е вярно за самата нея. — Иначе за какво живеем?

— Сигурно ме смяташ за изверг — каза Корт, седнал на ръба на ваната.

Ръцете й бяха вързани отпред с дълга, пластмасова лента, като тези, с които се връзват чувалите за боклук. Толкова здраво бяха стегнати китките й, че ръцете й бяха отекли. Левият й глезен бе омотан по подобен начин, само че през лентата бе прекарана примка от найлоново въже. То бе вързано в другия си край за здрава тръба. Корт бе завързал и двата възела здраво, след което бе стопил възлите на огън, така че да не могат да бъдат отвързани по никакъв начин. Импровизираните й белезници не й попречиха да пуши цигарата „Собрание“, която той й бе предложил. Но не му отговори, макар че устата й не бе запушена. Нямаше думи, с които да изрази онова, което чувстваше към него, едва през последните няколко минути бе успяла да сдържи яростта си и сега, завързана и седнала на пода на банята със свити на топка крака, тя бе цялата мокра, изпотена от гнева.

— Това изобщо не бе предвидено. Изобщо. Най-малкото пък — да се влюбя в теб. — Той се вгледа в безпощадните й очи и кимна. — О, да, Каролайн. Смяташ ли, че ти или момчето щяхте сега да сте живи, ако не бе така? Нямам желание да ви причиня зло. На този свят има достатъчно зло.

— Ти си луд.

— Няма да споря дали това, което правя, е справедливо или не е, отговорът има значение само за мен. Само за мен и за него — каза той и погледна към тавана, — а аз живея в мир с него.

— Не бих била толкова сигурна.

Никога не го бе виждала да избухва: той пламна, почервеня до кръв, коленичи и притисна лицето си до нейното.

— Какво, по дяволите, знаеш ти за това?

Лицето й, влажно от изблика на гнева му, се извърна, с треперещи пръсти тя намери устните си и дръпна силно от цигарата, свита на кълбо. Корт се върна до ваната.

Той продължи да клати глава, без да сваля поглед от нея. Беше луд. Ръката му намери портфейла, пръстите му измъкнаха снимката, пъхната зад плексигласовото прозорче, той се наведе, изплашвайки я, и плесна снимката върху капака на тоалетната.

— Това е тяхно дело. Това бе детето ми — каза злобно той.

Отдръпна ръката си. Усещаше, че се е вторачил в нея, че искаше тя да погледне.

Страхуваше се да го направи, но знаеше, че това няма да свърши, ако не го стори за него. А когато погледна, стомахът й се сви, в гърлото й загорча. Тя се извърна и макар че се опитваше да се овладее, чу жалостивия хленч, който досега й бе убягвал. Той бе победил и съзнаваше това. Продължи да клати по онзи странен начин глава, сякаш убеждаваше себе си и без да поглежда снимката, я прибра в портфейла си.

— Всички имаме основания за онова, което вършим — рече той.

— Ти се възползва от мен — успя да каже тя, защото този огън гореше в нея от момента, в който Кам бе споменал за ключовете.

— Можех да взема ключовете по всяко време. Не съм те използвал. Не и по такъв начин.

— Значи в ключовете била работата?

— Да.

— А сега?

Той угаси цигарата си в мивката и се изправи над нея, гледаше я от горе надолу. Подаде й нова цигара. Изчака докато тя погледна нагоре и я вземе. Погледите им се срещнаха и тя се зачуди как един толкова нежен човек можеше да върши това, което този мъж правеше. Спомни си любенето им, сякаш бе преди години и не успя да сдържи сълзите си. Ненавиждаше го повече от всеки друг на тоя свят, а въпреки това сълзите й бяха сълзи на любовта.

— На този свят има два вида глупаци. Глупаци, които са такива, защото не правят нищо. И глупаци, които са такива заради това, което правят. Но аз не съм глупак.

Той се запъти към вратата.

— Не го прави, Карл, или който и да си. Има и други начини… Не го прави!

Това го накара да извърне глава, самата тя бе изненадана от тревогата в гласа си. Бавно на лицето му се появи усмивка. Тонът й определено го бе поразил. Той я изгледа дълго, но тя не почувства нищо. Само леденина.

— Не съм Карл — каза той и усмивката му се разшири, — а Антъни Корт.