Норма Бейшър - Игра на богове

— Знаеш, че съм съгласен с теб — подхвана той, — но независимо какво мислим и двамата, той все още контролира нещата. Неговият глас е решаващ.

— И неговата дума е окончателна — добави Александър навъсено.

— Абсолютно. Ако не съумееш да го накараш да види нещата от наша гледна точка, централата ще остане в Атина, докато той диша и е в състояние да се бори срещу нас.

Александър свъси вежди.

— Опасявам се, че си прав. Опитвах да поговоря с него, да го накарам да чуе разумните доводи, но баща ми е упорит човек — призна той. — Надявах се да успея да накарам членовете на борда да го притиснат малко, но ако се стигне до гласуване…

Не довърши мисълта си.

— Пак ще загубиш — обади се Джордж и прокара ръка през гъстата си руса коса. — Със своите петдесет и един процента от акциите той има решаващия глас за жалост. Каквото и да предприемеш, ще загубиш.

Александър седна и се замисли.

— Ще дойде за съвещание тази седмица. Пак ще пробвам да поговоря с него.

Джордж се усмихна, но си спести коментара. Александър очевидно не смяташе да се отказва — особено щом е убеден в правотата си. Джордж познаваше приятеля си прекалено добре. Двамата се бяха сближили още докато посещаваха бизнес факултета на Харвард. Изградиха солиден съюз, базиран на взаимно уважение и възхищение. Джордж Прескът единствен в горните ешелони на „Киракис корпорейшън“ смело изразяваше мнението си пред Александър и дръзваше да спори с приятеля си, когато смяташе, че не е прав или се държи неразумно. Александър обикновено не насърчаваше никого да се приближи, но приемаше Джордж като брат, какъвто никога не бе имал. Онези, които се стремяха да привлекат вниманието на Александър, знаеха, че ключът да стигнат до него е Джордж Прескът.

За жалост, даде си сметка Джордж сега, Александър много приличаше на баща си, дори прекалено много. Константин Киракис също отказваше да промени мнението си, ако смяташе, че е прав. Интересно е да се види кой ще спечели този път.

— Защо просто не му дадеш още малко време — обади се Джордж след малко и посегна към златната си табакера. — Нали самият ти спомена колко е впечатлен от разрастването на дейността ни в Северна Америка? Цифрите говорят сами за себе си. Той не може да продължи да отрича очевидното още дълго — бъдещето на корпорацията е тук, в Ню Йорк.

— Изглежда си прав — съгласи се Александър. Помълча малко. — Имаш ли вече планове за зимната ваканция?

— Наел съм вила близо до Гщаад…

Гщаад, Швейцария

Александър пристигна в Швейцария в края на първата седмица на декември и възнамеряваше да остане поне петнадесет дни. Нае вила за целия сезон, уверен, че някои от шефовете на корпорацията ще се възползват от нея през следващите три месеца. Джордж например със сигурност нямаше да пропусне възможността. Израснал в Колорадо, като младеж той бе олимпийска надежда и буквално не слизаше от ски пистите. Дори днес, седемнадесет години след като изостави мечтите си за олимпийско злато, карането на ски представляваше важна част от живота му. Джордж винаги се бе отнасял по-сериозно към този спорт, отколкото Александър.

Установи, че е пристигнал навреме за ски кроса Гщаад — Шато д’Екс. Рекорден брой ентусиасти от целия континент се бяха струпали по склоновете, готови да мерят сили с най-добрите бегачи в Европа. Александър обаче не бе заразен от тяхната възбуда. Макар и атлет по природа — справяше се чудесно с доста спортове, включително и карането на ски, — той не се интересуваше от състезателния момент. Полото бе неговият спорт, само към него се отнасяше сериозно. Карането на ски бе колкото за отмора. Докато живееше в Гърция, прекарваше зимните си ваканции в някои от най-луксозните курорти в Европа: Гщаад, Сен Мориц, Шамони, Кицбюел. Скоро откри какво прекрасно място за мимолетни романтични връзки са тези елегантни зимни райски кътчета — бяха пълни с партньорки, охотно впускащи се в авантюри. Дните по склоновете бяха наистина приятни, но в не по-малка степен същото важеше и за нощите.

Срещна Мариан Хауптман следобеда на втория си ден в Гщаад. Бе я зърнал същата сутрин на склона и реши, че тя без съмнение е най-красивата гледка, която Гщаад предлага — стройна, с приятни форми и изваяно овално лице, обрамчено от гъсти тъмни коси. Имаше деликатни и почти съвършени черти, а големите й очи съперничеха на неговите по наситеното черно. Когато му се усмихна, те засияха. Без да губи време да се представя, Александър я покани на обяд в близко ханче.