Мери Кларк - Престъпен експеримент

— Исках двете да се срещнем или тук, или у вас — каза Кейти. — Но утре целия ден ще бъда в съда, тъй че, предполагам, ще остане за понеделник. Има само едно нещо, което бих искала да ви попитам, госпожо Фицджералд. Една наричала ли е някой от двамата лекари, за които работеше, „Прекрасния принц“?

— Прекрасния принц? — В гласа на госпожа Фицджералд прозвуча недоумение. — Боже мой! Доктор Фукито или доктор Хайли? Защо някой ще ги нарича с това име? О, боже, няма такова нещо.

— Добре. Просто ми хрумна. — Кейти се сбогува и позвъни на госпожа Крупшак.

Обади се домакинът. Жена му не си била вкъщи, обясни той. Щяла да се върне към пет.

Кейти погледна часовника. Беше четири й половина.

— Смятате ли, че би имала нещо против, ако намина да си поговорим? Обещавам, че няма да й отнема много време.

— Както обичате — отвърна мъжът кратко и после добави: — Какво става с апартамента на Бърнс? Кога ще бъде свободен?

— Този апартамент няма да се пипа, докато прокуратурата не даде разрешение за това — каза Кейти строго.

Затвори телефона, приготви няколко папки, сложи ги в чантата за документи и си взе палтото. Имаше достатъчно време да разговаря с госпожа Крупшак, после да се прибере вкъщи и да се преоблече. Тази вечер не възнамеряваше да остава до късно у Моли. Преди операцията имаше нужда от пълноценен сън. Знаеше, че в болницата няма да може да спи спокойно.

Успя за малко да изпревари вечерното натоварено движение и когато позвъни, госпожа Крупшак се беше прибрала.

— Не е ли това да си разчетеш времето точно? — възкликна тя, щом чу Кейти. Шокът от обстоятелството, че бе намерила тялото на Една, вече избледняваше у тази жена и тя явно започваше да се наслаждава на вълнението, което предизвикваше полицейското разследване. — Този следобед ми е абсолютно бинго — обясни тя. — Когато разказах на приятелките си какво се случи, те за малко да си изпуснат картите.

Бедната Една, възкликна мислено Кейти, но после си помисли, че тя би била ужасно доволна да бъде център на внимание.

Госпожа Крупшак я въведе в Г-образната всекидневна, огледален образ на апартамента, в който беше живяла Една. Само че стаята на Една беше обзаведена със старомодно канапе с велурена тапицерия, съответни столове с високи дървени облегалки и персийски килим в убити цветове. Както и самата Една, апартаментът притежаваше собствено достойнство.

Жената на домакина имаше диван с тапицерия от изкуствена кожа, масивно кресло, доста голяма коктейлна масичка, върху която точно в средата бяха поставени изкуствени цветя, и една гравюра над дивана в преобладаващи оранжево-есенни тонове, които надминаваха по яркост живописните краски на килима. Кейти седна. Това място е съвсем обикновено, помисли си тя. Няма нищо особено и все пак е чисто и удобно. Добиваш усещането, че макар съпругът й да е рязък и необщителен, Гейна Крупшак е една щастлива жена. В следващия миг Кейти се запита какво толкова изведнъж се загрижи да търси определение за щастието.

Наложи си и се върна към въпроса, който искаше да зададе.

— Госпожо Крупшак, снощи говорихме, разбира се, но тогава вие бяхте в шок. Сега се питам дали бихте искали да ми разкажете подробно какво се случи във вторник вечерта, колко време бяхте с Една, за какво говорихте, когато тя реши да се обади на капитан Луис. Вие останахте ли с впечатлението, че тя си уреди среща с него?

Гейна Крупшак се облегна назад, погледът й се плъзна покрай Кейти, притвори очи и прехапа устни.

— Ами… чакайте да си помисля. Отидох у Една точно в осем часа, защото Гюс започна да гледа баскетбол и аз си помислих: „Да го вземат дяволите този негов баскетбол, ще прескоча до Една и ще си пийна с нея една бира!“

— И отидохте — подкани я Кейти.

— Да. Само че Една си беше приготвила цяла кана манхатън, която вече беше полупразна, пък и беше доста замаяна. Ей тъй, както й става понякога, някак криво, ако разбирате какво имам предвид, и аз си помислих, че пак е изпаднала в едно от тези свои настроения. Също както миналия четвъртък. Беше рожденият ден на майка й. Отбих се у Една, заварих я обляна в сълзи и тя ми обясни колко й било мъчно за нея. Не казвам, че си го изкарва на другите, в никакъв случай, но когато наминах в четвъртък, тя седеше със снимката на родителите си в ръце, кутията за бижута беше в скута й, а по лицето й се стичаха сълзи. Прегърнах я и казах: „Една, сега ще ти налея един хубав манхатън, двете ще се чукнем за майка ти и ако тя беше тук, щеше да седне заедно с нас.“ Тъй че, ако разбирате, аз опитах с шега да й помогна да се посъвземе и после наистина й стана по-добре. Но когато се отбих във вторник вечерта и отново я видях пак в същото настроение, си помислих, че все още й е мъчно и се чувства самотна.