Мери Кларк - Престъпен експеримент

— Достатъчно превъзходен, за да предизвика по химичен път сърдечен удар на жена си?

Доктор Лъвийн погледна Ричард в очите.

— Откровено казано, често съжалявам, че не поисках аутопсия.

Ричард направи знак за сметката.

— Много ми помогна, Алън.

Другият сви рамене.

— Едва ли. Каква полза имаш от всичко това?

— Засега ме прави по-проницателен, когато говоря с други хора. А занапред… кой знае?

Разделиха се пред входа на бара. Ричард бръкна в джоба си за дребни, отиде до телефонния автомат и набра номера на „Есекс Хаус“ в Ню Йорк.

— Доктор Емет Сейлъм, ако обичате?

Последва сигналът от хотелския телефон, който звънеше. Три, четири, пет, шест пъти. Чу се гласът на телефонистката от централата:

— Съжалявам, но номерът не отговаря.

— Сигурна ли сте, че доктор Сейлъм е пристигнал?

— Да, сър. Абсолютно. Той се обади специално да каже, че очаква важен телефонен разговор и иска да е сигурен, че ще го свържа. Беше преди не повече от двадесетина минути. Но предполагам, че е променил решението си или нещо такова. Защото сега звъним в неговата стая, но никой не отговаря.

Когато излезе от кабинета на Скот, Кейти извика Рита Кастийл и двете заедно прегледаха материалите, които щяха да й трябват за предстоящите дела.

— Този въоръжен грабеж на Двадесет и осма — каза Кейти, — в който обвиняемият си е подстригал косата сутринта след престъплението. Ще имаме нужда от показанията на бръснаря. Нищо чудно, че очевидците не са могли да го разпознаят. Въпреки че го накарахме да сложи перука, когато застана в редицата за идентифициране, изобщо не изглеждаше по същия начин.

— Ясно. — Рита записа адреса на бръснаря. — Колко жалко, че не можеш да уведомиш съдиите за обемистото досие, което Бентън е имал още като непълнолетен.

— Такъв е законът — въздъхна Кейти. — Искрено се надявам, че един ден вече няма да бъда принудена да отстъпвам и да защитавам престъпници. Май че това е всичко, което имам за теб. През уикенда няма да се появявам, тъй че следващата седмица ще настане истинска лудница. Бъди готова.

— Няма да идваш? — Рита повдигна вежди. — Крайно време беше. Не си почивала в събота и неделя от няколко месеца. Надявам се, че възнамеряваш да отидеш някъде и да се забавляваш.

Кейти се усмихна.

— Не знам колко ще бъде забавно. О, Рита, имам чувството, че днес Морийн е разстроена за нещо. Без подробности, знаеш ли дали има някакви неприятности? Още ли е потисната от раздялата с годеника си?

Рита поклати глава.

— Не, ни най-малко. Това беше просто детска история и тя го знаеше. Обичайната ученическа любов, годежен пръстен при завършването и така нататък. Миналото лято и двамата си дадоха сметка, че не са готови за брак. Сега той е в колеж, тъй че проблемът вече не съществува.

— Тогава защо е толкова нещастна? — попита Кейти.

— Мъчно й е — каза просто Рита. — Точно по времето, когато се разделяха, тя разбра, че е бременна, и направи аборт. Сега я потиска чувство за вина. Сподели ми, че непрекъснато сънувала бебето, че чувала плач и се опитвала да го открие. Каза, че би направила всичко, за да е родила това дете, въпреки че после е щяла да го остави за осиновяване.

Кейти си спомни колко се беше надявала да забременее от Джон, колко беше гневна, когато след неговата смърт някой изкоментира, че имала късмет, дето не била вързана с бебе.

— Животът е толкова идиотски — каза тя. — Забременяват тези, които не трябва, а след това е толкова лесно да направиш грешка, с която си принуден да живееш до края на дните си. Това обаче не е обяснение. Благодаря ти, че ми каза. Аз вече се притеснявах, че съм я обидила с нещо.

— Не, не си — каза Рита. Прибра папките, които Кейти беше отделила за нея. — Добре. Ще разпратя тези призовки и ще потърся бръснаря.

След като Рита излезе, Кейти се облегна назад в стола си. Искаше да поговори още веднъж с Гъртруд Фицджералд и Гейна Крупшак. Госпожа Фицджералд и Една бяха добри приятелки. Често обядваха заедно. Госпожа Крупшак редовно се е отбивала вечер у Една. Може би тя е казала на някоя от тях нещо за доктор Фукито и Ванджи Луис. Струваше си да опита.

Обади се в болницата „Уестлейк“ и получи информация, че госпожа Фицджералд е болна и не е на работа. Помоли за домашния й телефон и получи номера. Когато се обади, жената явно още беше разстроена. Гласът й едва се чуваше и трепереше.

— Пак ме нападна моята мигрена, госпожо Де Мейо — каза тя, — и нищо чудно. Всеки път, като си спомня как изглеждаше Една, горката…