Мери Кларк - Престъпен експеримент

На път за вкъщи след ресторанта Кейти прехвърли мислено разговора, който бе провела с Една Бърнс при първото си посещение при доктор Хайли. Една беше роден слушател. Кейти не беше склонна да обсъжда лични въпроси, но докато Една записваше предварителната информация за нея, изпъшка съчувствено. И без да може да повярва на ушите си, Кейти й разказа всичко за Джон.

А какво й беше разказала за себе си Ванджи? Тя посещаваше „Уестлейк“ от миналото лято. Какво знаеше Една за доктор Фукито? Имаше нещо странно в неговата напрегнатост. Защо беше толкова нервен?

Кейти спря пред къщата си и реши още да не прибира колата в гаража. Беше сряда, значи беше идвала госпожа Ходжес. Вътре едва доловимо миришеше на лимонов парафин. Огледалото над старинната мраморна масичка във фоайето светеше. Кейти знаеше, че леглото й е застлано с чисто спално бельо. Плочките в кухнята блестяха както обикновено. Мебелите и килимите бяха почистени с прахосмукачка. Прането й беше разпределено по чекмеджетата и в дрешника.

Докато Джон беше жив, госпожа Ходжес работеше при тях целодневно. Вече пенсионирана, тя бе помолила да идва веднъж седмично и да се грижи за „своята къща“.

Нямаше да продължи още дълго. Не беше възможно. Госпожа Ходжес вече беше прехвърлила седемдесетте. Кого щеше да наеме, когато остане без нея? Кой щеше да се отнася със същата грижа към всички тези дреболии, антикварните предмети, английските мебели, прекрасните стари ориенталски килими?

Време е да продавам, помисли си Кейти. Знам, че е така.

Съблече палтото си и го хвърли на едно кресло. Беше само осем и четвърт. Предстоеше й една дълга нощ. Госпожица Бърнс й беше казала, че живее в „Еджривър“. Това беше на по-малко от двадесет минути с кола. Защо да не й позвъни по телефона? Да й предложи да отиде да я види? Госпожа Фицджералд беше споменала, че утре Една трябва да бъде на работа, значи не може да е много болна. Доколкото Кейти разбираше от хора, Една с удоволствие щеше да поклюкарства за Ванджи Луис.

Госпожа Ходжес винаги оставяше за Кейти прясно изпечен кейк или пай, или кифлички в кутията за хляб. Щеше да отнесе каквото имаше у Една и двете щяха да пият чай. Много клюки могат да се разменят на чашка чай.

Номерът на Една бе в телефонния указател. Кейти бързо й позвъни. Чу сигнала „свободно“ само веднъж и после слушалката беше вдигната. Точно се канеше да каже „Здравейте, госпожице Бърнс“, но думите заседнаха в гърлото й.

Мъжки глас изрече:

— Да — кратката дума бе произнесена отривисто, а гласът й се стори някак познат.

— Госпожица Бърнс там ли е? — попита Кейти. — Обажда се госпожа Де Мейо от прокуратурата.

— Кейти!

Сега позна този глас. Беше Чарли Нюджънт, който казваше:

— Радвам се, че Скот те е открил. Можеш ли да дойдеш веднага?

— Да дойда веднага? — Ужасена от това, което можеше да чуе, Кейти попита: — Какво правиш в апартамента на Една Бърнс?

— Ти не знаеш ли? Тя е мъртва, Кейти. Паднала е… или е била блъсната… върху радиатора. Разцепила си е главата. — Гласът му се сниши. — Чуй това, Кейти. За последен път е била видяна жива около осем часа снощи. Една съседка била с нея. — Гласът му премина в шепот. — Чула я да говори по телефона със съпруга на Ванджи Луис. Една Бърнс казала на Крис Луис, че възнамерява да се обади в полицията относно смъртта на Ванджи.

След като привърши втория си скоч, той отиде в кухнята и отвори хладилника. Беше казал на Хилда да не му приготвя нищо за тази вечер, но й беше връчил дълъг списък за пазаруване. Кимна одобрително при вида на новите продукти в отделението за месо — обезкостено пилешко бяло месо, филе миньон, агнешки котлети. В чекмеджето за зеленчуци имаше пресен аспарагус, домати и кресон, а в кутията за сирене — „Бри“ и „Ярлсбърг“.

Емоционалното изтощение винаги го караше да яде. Вечерта след като почина Клер, той си тръгна от болницата като сломен от скръб съпруг. Отиде в един спокоен ресторант десетина пресечки по-нататък и се натъпка здравата. После се прибра у дома, прикрил чувството на доволство под маската на съпружеска печал. Приятелите, които се бяха събрали и го чакаха, за да изкажат съболезнованията си, бяха измамени съвсем успешно. „Къде изчезна, Едгар? Притеснявахме се за теб!“ „Не зная. Не помня. Просто вървях.“

Същото беше и след смъртта на Уинифред. Остави роднините и приятелите й на гробищата, отказа всякакви покани за вечеря. „Не. Не. Имам нужда да бъда сам.“ Върна се в къщата, изчака достатъчно, за да отговори на няколко телефонни обаждания, след това включи на службата за приемане на телефонни обаждания. „Ако ме търси някой, моля, кажете, че си почивам и ще се обадя по-късно.“