Мери Кларк - Престъпен експеримент

Дори полицията да започне усилено разследване на самоубийството, нямаше нищо, което да представлява доказателство срещу него. Документацията й в кабинета му можеше да издържи най-придирчива професионална проверка. Истинският архив, в който бяха описани всички специални случаи, беше тук, в стенния сейф. Нека се опитат да го намерят. Той не съществуваше дори в оригиналните планове на къщата. Доктор Уестлейк го беше инсталирал лично. Само Уинифред знаеше за него.

Никой нямаше каквото и да било основание да го подозира — никой, с изключение на Кейти де Мейо. Тя понечи да му каже нещо, когато той спомена за изгледа от болничната стая, но после бързо се отказа.

Тази вечер Фукито дойде при него точно когато вече заключваше. Беше нервен. Каза му:

— Госпожа Де Мейо ми зададе много въпроси. Възможно ли е да не вярват, че госпожа Луис се е самоубила?

— Не зная. — Той се наслаждаваше на напрегнатостта на Фукито, знаеше каква е причината за нея.

— Това интервю, което даде за списание „Нюзмейкър“, ще излезе утре, нали?

Той погледна Фукито с презрение.

— Да. Но, уверявам те, поясних съвсем недвусмислено, че за консултанти използвам най-различни психиатри. Твоето име няма да се появи в статията.

Фукито не се успокои.

— И все пак ще привлече вниманието към тази болница, към нас — оплака се той.

„Към теб — това ли имаш предвид, докторе?“

За малко да се изсмее с глас на притесненото, гузно изражение на Фукито.

Сега, докато допиваше скоча си, той осъзна, че не бе обърнал внимание на още една възможност за бягство. Ако полицията стигнеше до заключението, че Ванджи е убита, ако те наистина започнеха да разследват „Уестлейк“, щеше да бъде съвсем лесно да им подметне неохотно да разпитат доктор Фукито. Особено за миналото му.

В крайна сметка доктор Фукито бе последният човек, за когото се знаеше, че е видял Ванджи Луис жива.

След като излезе от кабинета на доктор Фукито, Кейти отиде за кръвопреливането в източното крило на болницата. Направиха й го в една отделена с параван част на спешния кабинет. Докато лежеше в горния край на леглото с навит ръкав и игла, прикрепена към ръката й, тя се опита да си припомни пристигането си в болницата в понеделник вечерта. Имаше чувството, че си спомня тази стая, но не беше сигурна. Докторът, който бе зашил раната на ръката й, надникна зад паравана.

— Здравейте. Стори ми се, че ви зърнах на рецепцията. Виждам, че доктор Хайли е наредил да ви се направи ново кръвопреливане. Надявам се, че е с оглед на ниското ви кръвно налягане.

— Да. Сега съм под грижите на доктор Хайли.

— Хубаво. Дайте да видя тази ръка — огледа раната, след което я превърза отново. — Добра работа, трябва да призная. Няма да ви остане дори белег, който да показвате на внуците.

— Ако имам такива — каза Кейти. — Докторе, кажете ми, ако обичате, на това легло ли бях в понеделник вечерта?

— Да. Докараха ви след рентгена. Не си ли спомняте?

— Всичко ми е ужасно мътно.

— Бяхте загубили доста кръв. И се намирахте в състояние на силен шок.

— Ясно.

Когато кръвопреливането свърши, тя си спомни, че доктор Хайли я беше предупредил да не шофира, преди да е минал половин час. Реши да отиде на регистратурата и да попълни необходимите формуляри за постъпване. Тогава нямаше да й се налага да се занимава с тях в петък вечерта.

Когато си тръгна от болницата, беше почти шест часът. Улови се, че съвсем автоматично обръща колата в посока към Чейпин Ривър. Глупости, помисли си тя. Поканена си на вечеря у Моли и Бил утре вечер. Сега няма да ходиш у тях.

След като взе решение, направи обратен завой и се насочи към Палисейдс Паркуей. Започваше да усеща глад, а и мисълта да се прибере вкъщи съвсем не й допадаше. Кой поет беше писал за насладата от самотата, а накрая беше завършил стихотворението с думите: „Само че след пет не се прибирайте сами. Някой трябва да ви чака у дома.“?

Е, тя се беше научила да се справя със самотата, искрено да се наслаждава на една спокойна вечер, в която можеше да си чете и да слуша музика на стереото.

Усещането за празнота, което я обземаше напоследък, бе нещо ново.

Подмина ресторанта, в който двамата с Ричард бяха вечеряли предната вечер, и импулсивно зави към паркинга. Сега щеше да опита другия специалитет — антрекота 4 4 Печено говеждо месо, отрязано между две ребра. — Б.пр. . Може би в топлия, интимен, уютен ресторант щеше да бъде в състояние да мисли.