Мери Кларк - Престъпен експеримент

Крис си даваше сметка, че се ръкува, изрича благодарности, че гледа познати лица и всъщност изобщо не ги вижда: съседи от жилищния блок, в който живееха двамата с Ванджи, преди да се преместят в Ню Джърси, приятели от авиолиниите, познати на родителите на Ванджи. Неговите собствени родители се бяха уединили чак в Северна Каролина. И двамата не бяха добре. Беше им казал в това студено време да не тръгват за Минеаполис.

— Много съжалявам — мъжът, който стисна ръката му, бе в средата на шестдесетте. Беше слаб, но с някаква сурова привлекателност, с посребрени коси и гъсти вежди над бдителни, проницателни очи.

— Аз съм доктор Сейлъм — каза той. — Емет Сейлъм. Ванджи се роди при мен и аз бях първият й гинеколог. Тя бе едно от най-великолепните създания, който съм докарвал на бял свят, такава си остана до края. Съжалявам, че ме е нямало, когато ме е търсила в кабинета ми в понеделник.

Крис впери поглед в него.

— Ванджи ви е звънила в понеделник?

— Да. Сестрата ми каза, че била много разстроена. Искала да ме види незабавно. Аз имах семинар в Детройт, но сестрата й дала час за днес. Доколкото разбирам, възнамерявала е вчера да пристигне. Може би щях да успея да й помогна.

Защо Ванджи се беше обадила на този човек? Защо? Крис имаше чувството, че не е способен да мисли. Какво можеше да я накара да се върне при един лекар, когото не е виждала от години? Тя не беше добре, но ако е искала консултация, защо точно при лекар на хиляда и триста мили от Ню Джърси?

— Ванджи беше ли болна от нещо? — Доктор Сейлъм го гледаше с любопитство и очакваше отговор.

— Не, болна не — отвърна Крис. — Както вероятно знаете, тя очакваше бебе. Беше много трудна бременност още от самото начало.

— Ванджи очакваше какво? — Гласът на лекаря се извиси. Той се втренчи в Крис удивен.

— Зная. Тя също почти бе загубила надежда. Но в Ню Джърси започна терапия по проекта „Забременяване и майчинство Уестлейк“. Може да сте чували за него или за доктор Хайли… Доктор Едгар Хайли?

— Капитан Луис, мога ли да разговарям с вас? — Погребалният агент го хвана подръка и го поведе към личния си кабинет от другата страна на залата.

— Извинете — обърна се Крис към лекаря. Смутен от тревогата на погребалния агент, той позволи да бъде отведен в кабинета.

Човекът затвори вратата и погледна Крис.

— Току-що ми се обадиха от областната прокуратура на Вали, Ню Джърси — каза той. — Изпратено е и писмено потвърждение. Забранява ни се да погребем съпругата ви. Утре, веднага след опелото, тялото трябва да бъде върнато в кабинета на съдебния лекар във Вали.

Вече знаят, че не е самоубийство, помисли си Крис. Разбрали са. Не можеше да направи нищо, за да го скрие. Само да успее да говори с Джоун в петък вечерта, после щеше да разкаже в прокуратурата всичко, което знае или подозира.

Без да каже каквото и да било на погребалния агент, той се обърна и напусна кабинета. Искаше да говори с доктор Сейлъм, да разбере какво бе казала Ванджи на сестрата.

Но когато се върна в другото помещение, доктор Сейлъм го нямаше. Беше си тръгнал, без да говори с родителите на Ванджи. Майка й изтри подутите си очи с влажна смачкана кърпичка.

— Какво каза на доктор Сейлъм, че си замина по този начин? — попита тя. — Защо го разстрои така ужасно?

В сряда вечерта той се прибра в шест часа. Хилда точно си тръгваше. На простоватото й безизразно лице сега беше изписана предпазливост. Винаги се държеше надменно с нея. Знаеше, че тя държи на тази работа. И защо не? Къща, която беше винаги чиста; без господарка, която непрекъснато да дава нареждания; без деца, с тяхната вечна врява.

Без деца. Той отиде в библиотеката, наля си един скоч и замислено загледа през прозореца как масивното тяло на Хилда изчезна надолу по улицата към автобусната спирка, която се намираше през две преки.

Посвети се на медицината, защото майка му бе починала при раждане. Собственото му раждане. Помнеше натрупаните през годините истории, които понякога успяваше да разбере, разказвани от онзи плах, невзрачен човек, неговия баща. „Майка ти толкова много те желаеше. Знаеше, че подлага на риск собствения си живот, но това изобщо не я интересуваше.“

Седнал в аптеката в Брайтън, докато наблюдаваше как баща му изпълнява рецепти, той непрестанно задаваше въпроси: „Какво е това? Какъв ще бъде резултатът от него? Защо слагаш предупредителни етикети на тези шишенца?“ Беше очарован и попиваше информацията, която баща му с такава готовност му поднасяше — единствената тема, на която можеше да говори; единственият свят, който познаваше.