Мери Кларк - Престъпен експеримент

Гъртруд беше вдовица от седем години, но поне й оставаха децата и внуците, които се интересуваха от нея, обаждаха й се, а понякога вземаха по няколко стотачки назаем. Хора, които имаха нужда от нея. Истина си беше, че тя също изживяваше свои периоди на самота, но не беше като при Една. Тя беше живяла. Беше на шестдесет и две години, в добро здраве и имаше към какво да се завръща в спомените си.

Доктор Хайли беше наясно, че тя излъга, когато каза, че Една се обадила, за да каже, че е болна. Изобщо не се съмняваше в това. Но Една й беше признала как докторът я предупредил за пиенето. А тя имаше нужда от тази работа. Преди да умрат, възрастните й родители й струваха цяло състояние. Не че Една се беше оплакала. Тъжното беше, че сега даже й липсваха и тя тъгуваше, че вече не са край нея.

Ами ако Една не е пила? Ако й е прилошало или нещо такова? От мисълта за това дъхът й секна. Нямаше две мнения по този въпрос — трябваше да отиде у Една и да провери какво става. Още сега щеше да мине, нали беше с кола. Ако я завари да пие, ще я накара да престане и ще й помогне да изтрезнее. Ако е болна, просто ще се погрижи за нея.

След като успокои съвестта си, Гъртруд бързо стана от бюрото. И още нещо. Тази госпожа Де Мейо от прокуратурата. Беше ужасно мила, но си беше ясно, че много държи да говори с Една за нещо. Може би утре ще я потърси по телефона. Какво ли искаше от нея? Какво можеше да й каже Една за госпожа Луис?

Този проблем ангажира мисълта на Гъртруд през шестте мили, които трябваше да измине с колата си до апартамента на Една. Но все още не бе готова с отговора, когато навлезе в паркинга за гости зад нейната секция и заобиколи към входната й врата.

Лампите светеха. Въпреки че завесата беше спусната, Гъртруд забеляза светлина, която идваше от всекидневната и малката трапезария. Когато приближи вратата, отвътре долови приглушени гласове. Телевизорът, разбира се.

За момент я обзе раздразнение. Наистина щеше да се ядоса, ако намери Една да си седи тихо и спокойно на канапето и дори да не благоволява да вдига телефона. Тя, Гъртруд, беше свършила своето, беше прикрила отсъствието й и сега беше шофирала цели шест мили, за да се увери, че приятелката й не е в беда.

Гъртруд натисна звънеца и чу как звънна два пъти. Изчака малко и въпреки че слушаше напрегнато, не долови забързани към вратата стъпки, нито познатия глас, който да извика: „Идвам“. Може би Една точно си плакне устата. Вечно се страхуваше, че някой от двамата лекари може да се отбие да й остави спешна работа. Беше се случвало няколко пъти, когато Една отсъстваше от болницата. Точно тогава доктор Хайли беше разбрал за нейния проблем.

Успокоителният звук от стъпки или глас все така не се чуваше. Докато натискаше отново звънеца, Гъртруд усети, че я побиват тръпки. Може да е заспала. Беше толкова студено. Самата тя копнееше да си е у дома. След като натисна звънеца четири пъти, раздразнението й премина и отстъпи място на тревогата. Нямаше какво повече да се мотае, нещо не беше наред и тя трябваше да влезе в апартамента. Домакинът, господин Крупшак, живееше точно отсреща през двора. Без да се бави, Гъртруд отиде у тях и му разказа цялата история. Той точно вечеряше и изглежда се подразни, но жена му Гейна се пресегна и взе връзката ключове, окачена на пирона над умивалника.

— Ще дойда с теб — каза тя.

Двете забързаха обратно през двора.

— Една е истинска приятелка — каза Гейна Крупшак. — Понякога вечер се отбивам при нея и двете си пийваме заедно. Моят мъж хич не понася алкохол, даже и вино. Точно снощи минах някъде към осем. Пийнах си с нея един „Манхатън“ и тя ми каза, че някаква пациентка, която много харесвала, се самоубила.

Двете жени бяха на малката веранда, през която се влизаше в апартамента. Жената на домакина премяташе връзката с ключове.

— Този е — измърмори тя, мушна ключа в ключалката и го завъртя. — Бравата има ей тук една дреболия… дето трябва малко да се размърда.

Ключалката щракна и докато говореше, Гейна отвори вратата.

В същия миг двете жени видяха Една: просната на пода, с подгънати под тялото крака. Синият й халат беше разтворен и под него се виждаше памучната й нощница. Сивеещата й коса се беше слепнала около лицето, очите й бяха изцъклени, а на темето си имаше засъхнала кръв, която изглеждаше като тъмночервена корона.

— Не… не! — Гъртруд усети как гласът й се извисява и преминава в писък, но не беше в състояние да го контролира. Затисна уста с кокалчетата на ръката си.