Мери Кларк - Престъпен експеримент

Стори му се, че гласът на Кейти идва някъде отдалече. Представи си очите на Ванджи, пълни с ужас и вперени в него. С невероятно усилие изтласка образа й от мислите си и погледна Кейти.

— Госпожа Луис ми каза, че според нея съпругът й е влюбен в друга жена и че тя го обвинила в това. По думите й тя го предупредила, че разбере ли коя е, щяла да превърне живота й в ад. Беше ядосана, притеснена, отчаяна и уплашена.

— А вие какво й казахте?

— Обещах й, че непосредствено преди и по време на раждането ще й бъде предоставено всичко, което ще и помогне да се чувства добре. Казах й, че се надяваме да роди без усложнения бебето, за което винаги е мечтала, и че може би това ще бъде средството, което ще осигури повече време на брака й.

— Тя как реагира на думите ви?

— Започна да се успокоява. Но после аз реших, че се налага да я предупредя, че след раждането на бебето, ако отношенията между нея и съпруга й не се стабилизират, тя ще трябва да помисли за възможността да прекрати този брак.

— И после?

— Тя се разгневи. Закле се, че никога няма да позволи на съпруга си да я изостави, че и аз, като всички други, съм бил на негова страна. Стана и грабна палтото си.

— А вие какво направихте, докторе?

— Явно нямаше какво повече да направя. Казах й да се прибере, да се наспи добре и да ми се обади на другата сутрин. Осъзнах, че за нея е твърде рано да обсъжда очевидно безспорния факт, че капитан Луис иска развод.

— И тя си тръгна?

— Да. Беше оставила колата си в дъното на паркинга. Понякога ме молеше да я пускам през другата врата, която използвах само аз, за да излезе направо отзад. В понеделник вечерта изобщо не ме попита, а просто излезе от там.

— И повече не ви се обади?

— Не.

— Разбирам. — Кейти стана и отиде до стената с картините. Искаше да накара доктор Фукито да продължи да говори. Той криеше нещо. Беше много напрегнат.

— В понеделник вечерта аз самата бях пациентка във вашата болница, докторе — каза тя. — Претърпях лека автомобилна катастрофа и ме докараха тук.

— Радвам се, че е била лека.

— Да. — Кейти застана до една от картините — „Малък път в Ябу Коджи Атагошита“. — Чудесна е — каза тя. — И е от серията „Сто изгледа от Йедо“, нали, докторе?

— Да. Имате чудесни познания по японско изобразително изкуство.

— Всъщност не. Съпругът ми беше специалист. Някои неща научих от него, освен това имам репродукции от въпросната серия, но тази е просто великолепна. Интересна идея, нали — да се представят сто изгледа от едно и също място?

Той стана бдителен. Стисна устни в сурова непреклонност, но Кейти стоеше с гръб към него и не го видя. После се обърна.

— Докторе, докарали са ме тук към десет часа в понеделник вечерта. Можете ли да ми кажете дали е възможно Ванджи Луис да не си е тръгнала в осем часа, да е останала в болницата и в десет часа, когато са ме докарали в полусъзнание, да съм я видяла?

Доктор Фукито впери поглед в Кейти. Усети как по кожата му започна да пъпли лепкав страх. Направи усилие да се усмихне.

— Не виждам по какъв начин — отвърна той.

Но Кейти забеляза, че кокалчетата му бяха побелели, като че ли насила се задържаше на стола си, за да не избяга, и нещо… гняв или страх… проблесна в очите му.

В пет часа Гъртруд Фицджералд включи телефона към телефонния секретар и заключи рецепцията. Нервно набра номера на Една. Отново не отговаряше никой. Без съмнение напоследък Една пиеше все повече и повече. Но тя беше толкова ведър и добър човек. Наистина обичаше всички. Гъртруд и Една често обядваха заедно, обикновено в стола на болницата. Понякога Една казваше: „Нека да излезем и да си хапнем нещо вкусно.“ А това означаваше, че иска да отиде в кръчмата близо до болницата, където можеше да си пийне един коктейл „Манхатън“. В такива дни Гъртруд се опитваше да я накара да се ограничи с едно питие. Понякога се шегуваше с нея: „Скъпа, довечера можеш да си позволиш и два коктейла.“

Гъртруд разбираше потребността на Една да пие. Самата тя не го правеше, но изпитваше същото изгарящо чувство за празнота, когато всичко, което правиш, е да ходиш на работа, а после се прибираш вкъщи и се втренчваш в четирите голи стени. Понякога двете с Една се смееха на разни статии, в които те съветват да се захванеш с йога или тенис, да се запишеш в клуб за наблюдаване на птици или да започнеш някакъв курс. Тогава Една обичаше да казва: „Аз не мога да си кръстосам дебелите крака, камо ли да докосна земята, без да свивам колене. Алергична съм към птици и в края на деня съм твърде изморена, за да си тормозя главата с историята на Древна Елада. Просто ми се иска някъде да срещна добър човек, който желае да се прибира при мен вечер и, повярвай ми, изобщо няма да ме интересува дали хърка.“