Мери Кларк - Престъпен експеримент

Адреналинът пулсираше във вените му. Сега оставаше една-единствена заплаха: Кейти де Мейо.

Трябваше да отстрани и нея. Катастрофата, която беше преживяла, щеше да му даде основание да започне лечение.

По болничната документация можеше да се докаже, че кръвното й е твърде ниско. Бяха й направили кръвопреливане в помещението за спешни случаи.

Щеше да даде нареждане за ново кръвопреливане под претекст, че иска да я закрепи за операцията.

Щеше да й даде хапчета кумадин, които да блокират механизма за съсирване на кръвта и да анулират ползата от кръвопреливането. До петък, когато й предстоеше да постъпи в болницата, тя щеше да бъде пред кръвоизлив.

Възможно бе да извърши спешната операция, без да прилага повече антикоагуланти. Но ако се наложи, щеше да й бие хепарин. Това щеше да доведе до фактическо спиране на процеса на съсирване. Тя нямаше да преживее тази операция.

Изходното ниско кръвно, кумадинът и впоследствие хепаринът щяха да бъдат така ефикасни за Кейти де Мейо, както цианкалият за Ванджи Луис.

Ричард и Кейти си тръгнаха заедно от кабинета на Скот. Тя знаеше, че ще го подразни, ако предложи да си повика такси. Но когато влязоха в колата му, той каза:

— Първо вечерята. Една пържола и бутилка вино ще ти раздвижат соковете.

— Какви сокове? — попита тя предпазливо.

— Стомашните. Слюнката. Всичко.

Той избра един малък ресторант, кацнал несигурно на скалите. Уютната трапезария се топлеше от искрящ огън и се осветяваше от свещи.

— О, много е хубаво! — възкликна тя.

Собственикът очевидно познаваше добре Ричард.

— Доктор Каръл, за нас е удоволствие — посрещна ги той, отведе ги до масата при камината и поднесе стол на Кейти.

Докато сядаше, тя се усмихна при мисълта, че или Ричард беше на голяма почит, или тя изглеждаше точно толкова премръзнала и нещастна, колкото се чувстваше.

Ричард поръча бутилка „Свети Емилиън“. Един сервитьор поднесе горещи чеснови хлебчета. Седяха в приятно мълчание, отпиваха и похапваха. Кейти осъзна, че за първи път е с него по този начин, на малка маса, отделена от всички останали в помещението, само двамата, вперили поглед един в друг.

Ричард беше едър мъж в отлично здраве, което си личеше по буйната му тъмнокестенява коса, силните му спокойни черти и широките му масивни рамене. Когато остарее, ще придобие лъвска осанка, помисли си тя.

— Току-що се усмихна — каза Ричард. — Ще си платя, за да разбера мислите ти.

Тя му каза.

— Лъвска. — Той се замисли над думата. — Лъвът през зимата. Допада ми. Интересува ли те за какво си мисля?

— Разбира се.

— Когато лицето ти е в покой, очите ти стават много тъжни, Кейти.

— Съжалявам. Не исках да изглеждат такива. А и мисля, че сега не съм тъжна.

— Знаеш ли, че от шест месеца искам да те поканя на вечеря, но явно трябваше да се случи този инцидент, който можеше да ти струва живота, та да стане наистина.

— Но ти никога не си ме канил да излезем — каза тя уклончиво.

— Ти никога не си имала желание за това. Неизменно излъчваш един и същ сигнал: „Не ме безпокой!“. Защо?

— Не намирам смисъл в това да излизаш с мъж, с когото работиш — отвърна тя. — Основен принцип.

— Не мога да го разбера. Но не за това говорим. Чувстваме се приятно заедно. И двамата го знаем. Но ти не искаш да се възползваш. Ето го и менюто.

Маниерът му се промени, оживи се.

— Специалитетите тук са ребърца и пикантна пържола с черен пипер — обясни той, а когато усети, че тя се колебае, просто й предложи: — Опитай пържолата. Фантастична е. Алангле — добави с надежда.

— Препечена — възрази Кейти.

Ужасеният му вид я накара да прихне.

— Разбира се, алангле.

Лицето му се проясни. Поръча салати със сос и печени картофи, после се облегна назад и впери изпитателен поглед в нея.

— Наистина ли не искаш, Кейти?

— Кое? Салатата? Пържолата?

— Не. И престани да се извиваш и да се изплъзваш. Добре. Не е честно от моя страна. Опитвам се да те притисна, а ти си притеснен слушател. Кажи ми какво правиш, когато не си в прокуратурата или у семейство Кенеди. Зная, че караш ски.

— Да. Имам една приятелка от колежа, която е разведена. Зимата, в която Джон почина, тя ме замъкна във Върмонт. Сега ние двете и още две двойки си наемаме жилище в Стоу през скиорския сезон. Отивам за събота и неделя, когато мога. Не съм голям скиор, но ми доставя истинско удоволствие.

— Едно време аз също карах — каза Ричард. — Трябваше да престана, защото си изкълчих коляното. Няма да е зле да пробвам отново. Може би някой път ще ме поканиш да дойда с теб. — Не изчака отговора й. — Моят любим спорт е ветроходството. Миналата пролет си взех лодката на Карибите и там обикалях от остров на остров… „Блясък на безоблачни дни с широки опънати платна, те се плъзгаха по вятъра сред зелени водни пръски…“ Ето ти и пържолата — завърши той шеговито.