Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Но тази положителна преценка принадлежеше само на едно малцинство. Огромното мнозинство от професионалисти, които работеха за Интерпол, британската МИ-6 и американското Централно разузнавателно управление считаше, че властта на Матарезе е силно преувеличена. Без съмнение тя беше извършила няколко незначителни политически убийства, в мъглявините на страстните и неефективни френски и италиански политически системи, но освен това нямаше никакви твърди доказателства. Според познавачите това представляваше сбирщина от параноици, ръководени от заможен ексцентрик, който има грешна представа за философията също както и за правителствата, които сключваха възмутителните договори с него. Ако съществуваше нещо друго, продължаваха да твърдят тези професионалисти, защо никога никой не се беше свързал с тях?

Защото, мислеше си Брей преди много години, както вярваше и сега, ние бяхме последните хора на земята, с които Матарезе биха желали да правят бизнес. От самото начало ние бяхме конкуренти — под една или друга форма.

Матарезе. Беше ли възможно? Група мъже, които избираха и контролираха убийствата в глобален мащаб, обличайки тероризма в структура, пораждайки хаос навсякъде? Отговорът за Брей беше „да“. Думите на умиращия Изтребител, смъртната присъда, издадена от руснаците на Василий Талеников, екипът, който беше нает да убие самия него, събран от Марсилия, Амстердам и Прага… Всичко това беше прелюдия към изчезването на Робърт Уинтроп. Всичко беше свързано с този подновен Съвет на Матарезе. Това беше невидимият непознат „играч“.

Кои бяха те, тези криещи се мъже, които имаха ресурсите да достигнат до най-висшите кръгове на държавната власт със същата готовност, с която финансираха хладнокръвните терористи и подбираха важни личности, които трябваше да бъдат убити? По-големият въпрос беше защо . Защо? С каква цел или цели съществуваха те?

Но първо трябваше да бъде открит отговорът на въпроса кои … И които и да бяха те, трябваше да съществува някаква връзка между тях и онези фанатици, които първоначално беше събрал Гилом дьо Матарезе; откъде другаде биха могли да се появят те, как другояче биха разбрали за това? Онези първи мъже бяха дошли от хълмовете на Порто Вечио; те имаха имена. Миналото беше единственият смисъл на неговото заминаване.

Имаше и друга причина, спомни си той, но запалената кибритена клечка в горичката на Рок Крий парк я беше елиминирала. Робърт Уинтроп щеше да назове имената на двама политици от Вашингтон, които твърдо бяха отрекли да са чували за Матарезе. Това отричане създаваше усложнения; те трябваше да са чували за Матарезе — по един или по друг начин. Но Уинтроп не беше назовал тези имена; насилието беше прекъснало неговото намерение. Сега може би той никога нямаше да ги изрече.

Имената от миналото можеха да доведат до имената от настоящето; това трябваше да стане. Хората напускаха своята работа, оставяха отпечатък върху времето, в което бяха живели. Своите пари… Всичко това можеше да бъде проследено, а то водеше донякъде. Ако съществуваха ключове, които биха разкрили тайниците, пазещи отговорите за Матарезе, те трябваше да бъдат търсени между хълмовете на Порто Вечио. Той трябваше да ги открие… Също както и неговият враг, Василий Талеников, трябваше да ги открие. Никой нямаше да оцелее, ако те не успееха да го сторят. Нямаше да има ферма в Гразнов за руснака, нито пък щеше да има нов живот за Беоулф Агейт, докато не успееха да открият отговорите.

— Ето я… — изрева капитанът, завъртвайки руля. Той се обърна, хилейки се към пътника, през облака от пръски, които вятърът беше подгонил…

— Кой?…

— Корсика.

Талеников тичаше нагоре по скалистия хълм на лунната светлина, придържайки се към стръковете висока трева, които прикриваха неговите движения, но не избягваше пътя. Не желаеше тези, които го преследваха, да се откажат, просто да бъдат забавени, да се разделят, ако е възможно; ако успееше да залови един от тях, това щеше да бъде идеално.

Старият Крупской беше прав относно Корсика, Скофийлд беше точен относно хълмовете северно от Порто Вечио. Там се криеха някакви тайни; трябваха му по-малко от два дни, за да разбере това. Сега го преследваха по хълмовете в тъмнината, за да му попречат да научи нещо повече. Преди четири нощи за него Корсика беше един див пустинен остров, една алтернатива, която трябваше да бъде покорена. Порто Вечио беше просто един град на югоизточния бряг на острова, а хълмовете отвъд него напълно непознати.