Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Хълмовете бяха все още непознати; хората, които живееха там, бяха затворени, странни, необщителни, техният олтрамонтанен диалект беше труден за разбиране, но спекулациите бяха отстранени. Самото споменаване на Матарезе беше достатъчно, за да запуши устите на тези, които и без това бяха враждебно настроени; това създаваше предпоставки да бъдат прекъснати разговорите, които бяха започнати и с най-безобидната информация. Като че ли това име само по себе си беше част от някакъв племенен ритуал, за който никой отвъд хълмовете не говореше, особено в присъствието на чужденци. Василий беше започнал да го усеща часове след пристигането си в скалистата провинция; това беше драматично потвърдено още първата вечер. Преди четири дни той не би повярвал на това; сега знаеше, че е така. Матарезе беше повече от легенда, повече от някакъв мистичен символ за примитивните хора от хълмовете. Името беше форма на религия. Трябваше да е така; хората бяха готови да умрат, но да запазят неговата тайна.

Четири дни и светът се беше променил за него. Той вече не се занимаваше с интелигентни хора и модерно оборудване. Нямаше компютърни ленти, които да се завъртат в стъклените панели само при докосването на едно копче, нямаше зелени букви, които да се появяват на черни екрани, давайки непосредствена информация, необходима за следващото решение.

Търсеше миналото сред хората от миналото.

Точно това беше причината, поради която той толкова отчаяно се стремеше да залови един от преследвачите, които го гонеха по хълма в тъмнината. Прецени, че те са трима; склонът на хълма беше дълъг и широк и насечен от гори и скали. Те трябваше да се разделят, за да могат да покрият различни части, които водеха към другите хълмове и към равнината, която предхождаше планинските гори. Ако можеше да залови един от тези хора и да разполага с няколко часа, да поработи върху неговото съзнание и неговото тяло, можеше да научи много неща. Нямаше абсолютно никакви проблеми да го стори. Предната вечер дървеното легло, на което трябваше да спи, беше направено на трески, след като някакъв корсиканец, чийто силует можеше да види в очертанията на вратата, беше стрелял с автомат „Лупо“ по него. Талеников трябваше да бъде в това легло… Само един мъж — този мъж — мислеше си Василий, потискайки своята ярост, като навлезе в една малка горичка точно под подножието на хълма. Вече можеше да почине за няколко минути. Далеч отдолу можеше да види слабите светлини от фенерчетата. Едно, две… три. Трима мъже, и те се разделяха. Този отляво покриваше неговата зона; на него щяха да са му необходими десет минути, за да достигне до малката горичка. Талеников се надяваше, че това е мъжът с „Лупо“. Той се облегна на едно дърво, дишайки тежко и остави тялото си да се отпусне.

Случи се толкова бързо, тази екскурзия към примитивния свят. Имаше някаква странна симетрия в това. Беше започнал бягството си през нощта, покрай гористите брегове на един поток в Рок Крий парк във Вашингтон, а сега беше тук, на този изолиран остров, в тази гориста местност, високо в хълмовете на Корсика. През нощта. Пътешествието беше започнало бързо; той знаеше точно какво да направи и кога да го направи. В пет часа предния ден беше на римското летище Леонардо да Винчи, където преговаряше да получи частен полет до Бонифацио на запад, на южния бряг на Корсика. Успя да стигне до Бонифацио в седем часа и едно такси го откара на север до Порто Вечио, и нагоре към един хан, навътре в хълмистата провинция. Бяха му сервирали тежко корсиканско ядене и беше увлякъл любопитния собственик в един отвлечен разговор.

— Аз изучавам родовете — беше обяснил той. — Нуждая се от информация за един падроне, живял преди много години. Един мъж на име Гилом дьо Матарезе.

— Не разбирам — беше му отговорил собственикът на хана. — Казваш, че изучаваш родовете. Струва ми се, че този човек или го е имало, или го е нямало. Ти от някой голям университет ли си?

— Всъщност съм от частна фондация, но университетите имат достъп до нашите трудове.

— …?

— … Моят отдел се занимава с малко познатата история на Сардиния и Корсика от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Горе-долу по това време е живял и този падроне… Гилом дьо Матарезе, който е контролирал голяма част от земята по тези хълмове, северно от Порто Вечио.

— Той притежаваше повечето земя, синьоре. Беше добър към хората, които живееха в тази земя.

— Естествено. И ние бихме искали да му посветим място в корсиканската история. Но не съм сигурен, че зная откъде трябва да започна.