Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Подозирам, че ще е по-добре да не използваме тази кола — отвърна мъжът от КГБ.

— Защо не?

— Шофьорът на Уинтроп. Ти можеш да му имаш доверие, но не съм сигурен, че аз му вярвам.

— Това е лудост! За малко не беше убит.

Талеников посочи към мъртвите върху асфалта.

— Тези бяха белязани, руснаци или американци, това е без значение, те бяха експерти — а Матарезе няма да наеме други. Стъклото на онази лимузина беше поне метър и половина широко, шофьорът беше твърде лесна цел за такива експерти. Защо не го убиха? Защо не спряха колата? Трябва да се оглеждаме за капани, Беоулф. Бяхме вкарани в такъв и не го видяхме. Може би дори от самия Уинтроп.

На Брей му прилоша. Не можеше да отговори.

— Ще се разделим. По-добре е и за двама ни. Може би Корсика?

— Може би. Ще разбереш дали съм там.

— Много добре.

— Талеников?

— Да?

— Благодаря за това, че използва кибрита.

— При тези обстоятелства, надявам се, че ти би сторил същото за мен.

— При тези обстоятелства… да, щях да го направя.

— Разбираш ли? Ние не се избихме, Беоулф Агейт. Ние разговаряхме.

— Разговаряхме.

Студеният нощен вятър им помогна да чуят самотната сирена. Скоро щяха да се чуят и други; патрулни коли щяха да блокират мястото. И двамата се обърнаха и побягнаха, Скофийлд надолу по пътеката към гората, отвъд наетата кола, а Талеников — към парапета, който ограждаше каньона в Рок Крий парк.

Тумбестата рибарска лодка се провираше между насечените скали като странно тежко животно, което не се притесняваше от това, че водите тук бяха враждебно настроени. Вълните се плискаха в носа и бордовете й, изпращайки фонтанчета от пръски във въздуха, а по лицата на мъжете, които се занимаваха с мрежите, оставаха следи от сол, изсушена от ранния утринен вятър.

Един човек, обаче, не беше под влиянието на треската на улова. Той нито теглеше въжетата, нито приготвяше куките, нито пък се присъединяваше към проклятията и смеха, на които морският живот беше научил рибарите. Седеше самотен на палубата, с термос кафе в едната ръка и цигара в другата. Беше им дал да разберат, че ако се приближат френски или италиански патрулни лодки, щеше да се преструва на рибар, но ако такива не се появяха, трябваше да бъде оставен сам. Никой не се противопостави на този странен човек без име, защото всеки член на екипажа беше станал със сто хиляди лири по-богат, благодарение на неговото присъствие. Лодката го беше взела от кея в Сан Винченцо. Тя трябваше да отплава от италианския бряг рано призори, но чужденецът беше предложил ако бреговете на Корсика бъдат достигнати призори, капитанът и екипажът да получат далеч по-богат улов за своя труд. Рангът си имаше своите привилегии; капитанът получи сто и петдесет хиляди лири. Те отблъснаха от Сан Винченцо преди полунощ.

Скофийлд зави капачката на термоса и захвърли цигарата през борда. Той се изправи и се протегна, вглеждайки се в мъглата към брега. Бяха улучили добро време. Според капитана щяха да видят Солензара след няколко минути, а след около час щяха да оставят своя потаен пътник между Сейнт Луси и Порто Вечио. Не се очакваха никакви проблеми; имаше много безлюдни заливчета в скалистия бряг, използвани от временно повредените рибарски лодки.

Брей нави кордата, омотана около дръжката на неговия дипломатически куфар, и я хвана в китката си; тя беше здрава и влажна. Раната, която беше причинила върху китката му се раздразни от солената вода, но благодарение на солта щеше да зарасне бързо. Тези предпазни мерки може би бяха необосновани, но те биха могли да се окажат точно толкова ценни, колкото беше съдържанието на куфарчето. Някой можеше да се реши да ограби Брей, а корсиканците се славеха като хора, които можеха бързо да освободят пътниците от техния ценен багаж — особено такива пътници, които пътуваха, без да оповестяват своята самоличност, а и притежаваха много пари.

След половин час щеше да бъде в Корсика, стъпил на хълмовете, където се беше родил Матарезе. Това, че той се беше родил, беше неоспоримо, че хората му осигуряваха наемни убийци по средата на тридесетте години, се приемаше също като неопровержима възможност. Но за тези хора се знаеше толкова малко, че никой всъщност не можеше да определи каква част от цялата история беше митове и колко се базираха на действителни факти. По едно и също време легендата беше създавана и преразказвана; беше чиста загадка, тъй като никой не разбираше нейния произход. Знаеше се само, че онзи луд човек на име Гилом дьо Матарезе бил събрал някакъв съвет — никъде не беше записано откъде — и беше поставил началото на една банда от убийци, които според някои произхождаха от общността от убийци на Хасан ибн ал Сабах от деветнадесети век.