Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Адски съм уверен, че не е дошла и от Държавния департамент.

— Съгласен съм. Нито Вашингтон, нито Москва, а някой мощен източник, който е в състояние да издава заповеди от името на едните или другите.

— Матарезе — попита Скофийлд.

— Матарезе — кимна руснакът.

Брей задържа дъха си, опитвайки се да мисли, да подреди нещата.

— Ако Уинтроп е все още жив, той ще бъде заловен, ще бъде вкаран в капан и ще го натикат под микроскопа. Няма да мога да се добера близо до него. Биха ме убили в момента, в който се поява пред тях.

— И с това съм съгласен. Има ли други, на които можеш да им имаш доверие и с които можеш да се свържеш?

— Това е лудост — каза Скофийлд, потрепервайки от студ. И тогава го осени мисълта: Трябва да има, но не знам кои са те. При когото и да отида, ще трябва да ме издадат, законите са ясни относно това. Освен това им дават полицейски гаранции, тук става въпрос за националната сигурност. Делото срещу мен ще бъде съставено бързо, според законите. Подозрение в измяна, вътрешен шпионаж, издаване на информация на врага. Никой няма да ме докосне.

— Сигурно има хора, които биха те изслушали.

— Да изслушат какво? Какво да им кажа? Какво имам аз? Теб? Ти ще бъдеш захвърлен в някоя строго секретна болница още преди да можеш да кажеш името си. Думите на умиращия Изтребител? На един комунистически убиец? Къде е логиката? По дяволите, ние сме отрязани. Всичко, което имаме, са нашите сенки!

Талеников направи крачка напред, гласът му прозвуча убедително.

— Може би старият Крупской беше прав; може би отговорът е в Корсика, въпреки всичко.

— О, господи…

— Изслушай ме. Казваш, че имаме само сенки. Дори така да е, трябва да свършим някои неща. Ако имахме повече, ако имахме няколко имена, щяхме да изградим нашата мрежа от вероятности — да си съставим целия случай, ако искаш. Тогава щеше ли да можеш да отидеш при някой и да го принудиш да те изслуша?

— От разстояние — отвърна Брей бавно. — Само от разстояние. Извън техния обсег.

— Естествено.

— Този случай трябва да бъде повече от вероятен. Той трябва да е адски убедителен.

— Бих могъл да раздвижа хората в Москва, ако имах такова доказателство. Надявах се, че тук произшествията приключват с по-малко доказателства. Вие сте известни с вашите безконечни сенатски разследвания. Аз просто предполагах, че това може да бъде сторено, че ти ще можеш да го направиш.

— Не сега. И не аз.

— Тогава към Корсика?

— Не знам… Трябва да помисля за това. Все още остава Уинтроп.

— Ти сам каза, че няма да можеш да се свържеш с него. Че ако се опиташ да се добереш до него, те ще те убият.

— Опитвали са се и преди. Ще се браня. Трябва да разбера какво се е случило. Той лично го видя; ако все още е жив и мога да говоря с него, той ще знае какво трябва да се направи.

— А ако не е жив или ти не можеш да се свържеш с него?

Скофийлд погледна към труповете върху асфалта.

— Може би има само едно нещо, което остава. Корсика.

Мъжът от КГБ поклати глава.

— Аз виждам шансовете дори по-ясно от теб, Беоулф. Няма да чакам. Няма да рискувам да ме захвърлят в онази „болница“, за която спомена. Отивам в Корсика.

— Ако наистина отиваш, започни от Югоизточния бряг, на север от Порто Вечио.

— Защо?

— Това е мястото, откъдето е започнало всичко. Това е страната на Матарезе.

Талеников кимна.

— Да, разбирам — уроците ти. Благодаря. Може би ще се срещнем в Корсика.

— Можеш ли да се измъкнеш от страната? — попита Брей.

— Да се вмъкна, да се измъкна… лесна работа. Няма никакви пречки. А ти, ако решиш да се присъединиш към мен?

— Мога да откупя пътя си до Лондон, до Париж. Там имам банкови сметки. Ако тръгна, брой три, най-много четири дни. По хълмовете има малки ханове. Ще те открия…

Скофийлд спря. Двамата мъже се обърнаха бързо при звука на приближаващия се автомобил. Някаква лимузина зави откъм пътя и навлезе в зоната на паркинга. На предната седалка имаше някаква двойка, ръката на мъжа беше преметната върху рамото на жената. Светлините от фаровете попаднаха право върху неподвижните тела на тротоара. Отражението освети счупения прозорец на спряната кола и окървавената глава вътре.

Шофьорът отдръпна бързо ръката си от рамото на жената, избутвайки я надолу към седалката и сграбчи волана с две ръце. Той изви рязко надясно и подкара бързо обратно към пътя, ревът на мотора отекна из гората и откритото пространство.

— Те ще се свържат с полицията — каза Брей. — Да изчезваме оттук.