Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Това беше един дипломиран студент, който се упражняваше в наивна теоретична геополитика.

— Често в подобен наивитет се среща голяма доза истина. Знаеш, че все още мога да видя онзи дипломиран студент. Чудя се за него…

— Няма време за това, сър — прекъсна го Скофийлд. — Талеников ни чака. Между другото, проверихме зоната; чиста е.

Очите на стареца премигнаха.

— Мислиш ли, че можеше да бъде другояче?

— Тревожех се да не би да подслушват телефона ви.

— Не е необходимо — каза Уинтроп. — Подобни апаратури би трябвало да бъдат изброени някъде, да бъдат заведени някъде. Не бих имал нищо против, ако бях човекът, който прави тези неща. Твърде много частни разговори се водят по моя телефон. Това е най-добрата ми защита.

— Успяхте ли да научите нещо?

— За Матарезе ли? Не… и да. Не в смисъл, че дори и най-труднодостъпните данни от разузнаването не споменават за нищо подобно, поне през последните четиридесет и три години. Президентът ме убеди в това и аз му повярвах. Той беше възмутен; притесни се от вероятността това да е вярно и постави хората си в тревога. Той беше разярен и изплашен, мисля.

— А защо да ?

Старецът подбра думите си внимателно.

— Прикриват го, но то съществува. Преди да реша да се обадя на президента, се свързах с петима мъже, които в продължение на години — десетилетия — са били въвлечени в най-чувствителните сфери на разузнаването и дипломацията. От петимата трима си спомниха за Матарезе и бяха шокирани. Те предложиха да направят каквото могат, за да помогнат, тъй като вероятността от завръщането на Матарезе ги ужасяваше твърде много. Въпреки това останалите двама, хора, които, ако не друго, би трябвало да знаят доста повече от своите колеги, заявиха, че никога не са чували за него. Реакцията нямаше смисъл; те трябваше да са чували. Също както и аз — моята информация беше минимална, но със сигурност не е забравена. Когато им казах това, когато ги притиснах, и двамата се държаха странно, казвайки, че гледат на миналите ни съвместни действия не без да имат едно наум. Всеки се отнасяше с мен като че ли бях някакъв отнесен патриций, отдаден на отнесените си фантазии. Наистина, това беше изненадващо…

— Кои бяха те?

— Отново, странно…

В далечината се видя светлина. Очите на Скофийлд бяха привлечени от нея. И още веднъж… и още веднъж. Някой палеше клечки бързо една след друга.

Талеников.

Мъжът от КГБ палеше клечки една след друга и то с голяма бързина, това беше предупреждение. Талеников го предупреждаваше, че нещо се беше случило — че нещо се случваше.

Изведнъж далечният пламък се задържа за по-дълго, но прикрит от ръката пред него — в бърза последователност, по-дълго време, по-кратко. Основен морз. Точки и тирета.

Точките се повториха два пъти. S. Дълъг пламък, само веднъж. Едно тире. Т.

S. Т.

— Какво става — попита Уинтроп.

— Само една секунда — отвърна Скофийлд.

Три точки, пауза, после последва едно тире. Буквите S и Т се повториха. S. Т.

Следят. Тревога.

Пламъкът се премести наляво към пътя, който граничеше с гората до паркинга и после угасна. Руският агент променяше положението си. Брей се обърна към стареца.

— Доколко можете да сте сигурен за вашия телефон?

— Съвсем сигурен съм. Никога не са ме подслушвали, имам начини как да разбера това.

— Може би не са достатъчно успешни. — Скофийлд докосна копчето за прозореца. Стъклото се спусна надолу и той повика шофьора, който стоеше пред лимузината.

— Стан, ела тук! — Шофьорът го последва. — Когато навлезе в парка, провери ли дали някой не те следи?

— Разбира се, но нямаше никой. Винаги следя с едно от очите си огледалото за обратно виждане. Винаги. Особено когато имаме среща с някого през нощта… Видяхте ли светлината ей там? Това вашият човек ли беше?

— Да. Той ми съобщи, че там има още някой.

— Невъзможно — каза Уинтроп емоционално. — Ако има някой, то не е наша грижа. В края на краищата това е обществен паркинг.

— Сър, не искам да ви тревожа, но Талеников има опит. Не се виждат фарове, не се виждат коли. Който и да е там, явно не иска ние да разберем и със сигурност не е излязъл за случайна разходка. Страхувам се, че това ни засяга. — Брей отвори вратата. — Стен, отивам да взема куфара си от колата. Когато се върна, трябва да тръгнеш оттук. Спри за малко на северния край на паркинга, близо до пътя.

— А какво ще стане с руснака? — попита Уинтроп.

— За това ще спрем. Той ще разбере кога да скочи в колата. Добре е да разбере.