Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Може би… — Собственикът на хана се облегна назад в стола си, очите му се концентрираха, гласът му стана странно колеблив. — Руините на вила Матарезе. Сега нощта е ясна, синьоре. Те са твърде красиви на лунната светлина. Мога да намеря някой, който да те заведе, освен, разбира се, ако не си твърде изтощен от пътуването.

— Ни най-малко. Полетът беше кратък.

Беше заведен нагоре по хълмовете, до останките от някога процъфтяващо имение, които напомняха за голяма къща, като само тя покриваше цял акър земя. Порутените стени и разрушените огради бяха единствените останки от нея. По земята се виждаха останките от бордюра на огромен кръгъл паркинг, който наболата трева почти беше покрила. От двете страни на голямата къща каменните пътеки се спускаха през високата трева, маркирани от изпочупените стълбове; забелязваха се и останките на някога изящно култивирани градини, които бяха унищожени.

Силуетът на руините се възправяше величествено на хълма, осветен от бледата лунна светлина. Гилом дьо Матарезе беше построил паметник на самия себе си и достолепната постройка не беше изгубила нищо от своето величие, дори и след разрушенията, които й бяха нанесли времето и климатът. Дори напротив, скелетът носеше някаква собствена странна сила.

Василий беше дочул гласове зад себе си, младото момче, което го беше завело до тук, не се виждаше. Двама мъже и техният недружелюбен поздрав бяха поставили началото на един разговор, който трая повече от час. Щеше да бъде лесно за Талеников да се отърве от двамата корсиканци, но той знаеше, че щеше да научи повече, ако се държи пасивно; неопитните мъже можеха да издадат повече, отколкото да сплашат някого, когато си имаха работа с трениран субект. Той повтори историята за Организационе Академика. Накрая беше получил един очакван съвет.

— Върнете се там, откъдето сте дошъл, синьоре. Наоколо няма да намерите никакви познания, които да ви бъдат от полза, ние не знаем нищо. По тези планини преди много години премина една болест; не остана никой, който може да ви помогне.

— Трябва да има и по-възрастни хора по тези хълмове. Може би ако се разходя из тях, ще успея да се добера до някаква информация.

— Ние сме по-стари хора, синьоре, но не можем да отговорим на твоите запитвания. Върни се. Ние сме прости хора по тези земи, овчари. Не ни е приятно, когато непознати започнат да се бъркат в нашия прост живот. Върни се…

— Ще приема съвета ви, но само при едно условие…

— Не си навличай такава беля, синьоре. Просто ни остави на мира. Молим те…

На сутринта Василий беше излязъл отново из хълмовете, беше стигнал до вила Матарезе, и дори отвъд нея. Спря се в няколко фермерски къщи и задавайки своите въпроси, забеляза искрите в тъмните корсикански очи, когато му даваха отрицателни отговори. Беше забелязал също, че го следяха.

Разбира се, не бяха му казали нищо, но прогресивно втвърдяващите се реакции относно неговото присъствие му помогнаха да научи нещо впоследствие. Не само че го преследваха, но преди него бяха минали и други хора, които бяха наплашили семействата, живеещи по хълмовете, че един непознат ще дойде. Те трябваше да го отпратят и да не му казват нищо.

Онази нощ — последната нощ, мислеше си Талеников, докато гледаше вълнообразните движения от светлината на фенерчето долу вляво, която бавно се изкачваше по хълма — собственикът на хана се приближи до неговата маса.

— Страхувам се, синьоре, че не мога да ти позволя да останеш тук повече. Дадох стаята на други наематели.

Василий погледна към него. В гласа му вече нямаше колебание.

— Жалко. Стига ми само едно кресло или някаква кушетка, ако имаш свободна. Още рано сутринта ще си тръгна. Успях да открия това, за което пристигнах.

— И какво е то, синьоре?

— Скоро ще разбереш. След мен ще дойдат други хора, с подходящо оборудване и с формуляри за описване на родовете. Ще има много внимателно научно изследване. Това, което се е случило тук, е забележително. Разбира се, говоря от академична гледна точка.

— Разбира се… Може би още една нощ.

Шест часа по-късно някакъв мъж беше нахлул в стаята му и беше изстрелял два куршума от големите цеви ма смъртоносното оръжие, което се наричаше „Лупо“ — Вълкът. Талеников беше чакал този момент. Той беше наблюдавал иззад леко отворената врата на килера как дървеното легло се разби на трески, твърдата имитация, която той беше сложил под завивките, беше отнесена към стената от куршумите.