Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Брей имаше инстинктивното усещане, че е прав, инстинкт, развиван през годините до такава степен, че можеше да му се довери напълно. Сега трябваше да се постави на мястото на Талеников и да се опита да мисли така, както Василий би мислил. Щеше да бъде защитата му от някой нож в гърба или от куршума на някой снайпер. Това щеше да бъде пътят, по който щеше да доведе всичко докрай, а не да живее ден след ден, питайки се какво ли се крие в сянката. Или в тълпата.

За човека от КГБ нямаше избор: това беше негов ход и той трябваше да бъде направен във Вашингтон. Човек започваше с физическата връзка и това беше тайната бърлога на отсрещния край на площадката. Беше въпрос на дни — сега вече може би и часове: Талеников щеше да долети на летище Дюл и преследването щеше да започне.

Но руснакът не беше идиот; той нямаше да влезе в капана. Вместо него щеше да дойде някой друг, някой, който не знае нищо, на когото щеше да се плати, за да бъде нищо незнаещата примамка. Някой неподозиращ пътник, чието приятелство щеше бъде внимателно култивирано по време на трансатлантическия полет; или някоя от дузината слепи явки, които Талеников беше използвал във Вашингтон. Мъже или жени, които нямаха представа, че европеецът, на когото щяха да свършат добре платената услуга, беше стратег на КГБ. Сред тях щеше да бъде примамката, или примамките, а също и птиците. Примамките нямаше да знаят нищо; те бяха само стръвта. Птиците щяха да наблюдават и да изпратят тревожния сигнал, когато стръвта бъде захапана. Примамките и птиците, това щяха да бъдат оръжията на Талеников.

Но някой щеше да дойде в хотела на Небраска авеню. Който и да бъдеше, той нямаше да има други инструкции, освен да проникне в онзи апартамент; нито телефонен номер, нито някое име, което да означава нещо. А наблизо птиците щяха да дебнат жертвата да тръгне след стръвта.

Когато жертвата бъдеше забелязана, птиците щяха да се свържат с ловеца. Което означаваше, че ловецът също беше някъде наблизо.

Това трябваше да бъде стратегията на Талеников, тъй като нямаше други на разположение; това щеше да е също и стратегията, която Скофийлд щеше да използва. Трима или четирима — най-много пет души, които вече бяха на разположение за такава работа. Просто решена: щяха да бъдат поставени хора на летището, които да сигнализират по телефона. Една среща някъде в центъра на града, в някой ресторант. Едно евтино упражнение за проверка на личната стойност на жертвата.

Отвън вратата се чуваше шум. Гласове. Брей стана от стола и бързо приближи до малката стъклена пролука на вратата.

В другия край на площадката една добре облечена жена разговаряше с портиера, който носеше чантата й. Това не беше куфар, нямаше и следа от багаж за трансатлантически полет, само една малка вечерна дамска чанта. Примамката беше пристигнала, птиците не бяха далеч. Талеников беше се приземил; започваше се.

Жената и портиерът изчезнаха в апартамента. Сега беше моментът да започне контраупражнението. Той имаше нужда от време; два или три дни нямаше да се отразят зле.

Той позвъни на риболовеца от брега на Мериленд, като настояваше да се свърже директно с него. Той закри устата си с дясната си ръка, говорейки в слушалката през леко разтворените си пръсти. Поздравът му беше бърз, обаждащият се бързаше.

— Намирам се в Кейс и не мога да се свържа с онзи забутан хотел в Шарлот Амали. Обади им се вместо мен, ще го направиш, нали? Кажи им, че ще пристигна с чартърния полет от Таверние след два дни.

— Ще го направя, Брей. На истинска ваканция си, нали?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. И благодаря.

Следващият разговор не изискваше такива мерки. Беше с една французойка, с която той беше живял известно време преди няколко години в Париж. Тя беше сред най-добрите от персонала за прикриване на агентите до момента, в който човекът, когото прикриваше, не беше унищожен. Сега работеше в една база на ЦРУ, дислоцирана във Вашингтон. Вече нямаше сексуално привличане между тях, но бяха останали приятели. Тя не задаваше никакви въпроси.

Той й даде името на хотела на Небраска авеню.

— Обади се след петнайсет минути и поискай да те свържат с апартамент 211, ще ти отговори някаква жена. Попитай за мен.

— Ще бъде ли бясна, скъпи?

— Тя няма да знае кой съм аз, но някой друг ще знае.

Талеников се облегна на тухления зид на тъмната алея срещу хотела. За няколко мига той остави тялото си да се отпусне и разкърши врата си напред-назад, опитвайки се да успокои напрежението, да намали умората. Беше пътувал в продължение на почти три дни, беше летял осемнайсет часа, шофирал из села и градове, докато открие хората, които щяха да му осигурят фалшивите документи, позволяващи му да премине през трите емиграционни служби. От Солун до Атина, от Атина до Лондон, от Лондон до Ню Йорк. И накрая полета късно следобед, след три посещения в различни банки в центъра на Манхатън.