Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Това спешен случай ли е, сър?

— Да, госпожице Андрос, спешен случай. Телеграмата трябва да бъде изпратена до трийсет минути. Отложете всички връзки с Амстердам, Марсилия… и Прага!

Скофийлд чу стъпките в коридора и стана от стола си. Приближи до вратата и погледна през малката шпионка. Някакъв мъж премина, но не спря при отсрещната врата, която беше вход за апартамента, използван от куриера на Талеников. Брей се върна при стола и отново седна. Облегна главата си назад и се загледа в тавана.

Бяха изминали три дни от преследването по улиците, три нощи, откакто очисти куриера на Талеников — куриер допреди три дни, убиец на Унтер ден Линден преди десет години. Беше странна нощ, странно преследване, чийто край би могъл да бъде и друг.

Мъжът можеше и да бъде жив; решението да го убие постепенно изгуби смисъла си за Брей, също както и толкова много други неща. Куриерът сам си го беше изпросил. Руснакът, обзет от паника, беше извадил десетсантиметров остър като бръснач нож някъде изпод хотелския стол и се беше нахвърлил върху него. Смъртта му беше резултат от реакцията на Скофийлд; това не беше предварително планираното убийство, което той беше решил да извърши на улицата.

Нищо ново не се беше случило. Куриерът от КГБ беше използван от Талеников. Мъжът беше убеден, че Беоулф Агейт ще дезертира и че този, който щеше да го прехвърли, щеше да получи най-висшия орден в Москва.

— Бил си подведен — беше му казал Брей.

— Не е възможно! — беше извикал руснакът. — Това е Талеников!

— Ясно е, че е. И той избира човек от Унтер ден Лиден, за да осъществи контакта — човек, чието лице аз никога няма да забравя. И той го знае. Залогът е, че аз бих могъл да изгубя контрол във Вашингтон. Аз съм разкрит, уязвим… и теб те залавят.

— Грешиш! Това е бял контакт!

— А в Източен Берлин какъв беше, копеле такова?

— И какво смяташ да правиш?

— Ще си платя някоя от старите сметки. Ти идваш при нас.

— Не!

— Да.

Мъжът се нахвърли върху Скофийлд.

Бяха изминали три дни от този момент на насилие, три сутрини, откакто Скофийлд депозира пакета в посолството и изпрати шифъра до Севастопол. Още никой не беше идвал до вратата от другата страна на площадката, а това не беше нормално. Апартаментът беше нает от някаква брокерска къща от Берн, Швейцария, за нуждите на нейните „изпълнителски кадри“. Обикновена процедура за международните бизнесмени, но също и прозрачно прикритие за съветската бърлога.

Брей беше измислил всичко. Шифърът и трупът на куриера трябваше да провокират някого да провери апартамента. Все още обаче никой не беше сторил това; нещо не беше наред.

Освен ако част от телеграмата на Талеников не беше вярна: че той действа сам. Ако това беше вярно, имаше само едно обяснение: съветският убиец е бил премахнат и преди да се пенсионира и да се отдаде на изолирания живот някъде северно от Гразнов, вероятно е решил да уреди един стар дълг.

Беше се заклел да го направи след това, което се случи в Прага; обръщението беше ясно: „Ти си мой, Беоулф Агейт. Някой ден, някъде. Ще те видя как за последен път си поемаш дъх“.

Един брат за една жена. Съпругът заради брата. Това беше отмъщение, коренящо се в ненавистта, и тази ненавист никога нямаше да угасне. Нямаше да има покой и за двамата, докато единият от тях не си отидеше завинаги. Добре е да знам това сега, помисли си Брей, отколкото да се окажа на някоя оживена улица или на някой безлюден плаж с нож в гърба или с куршум в главата.

Смъртта на куриера беше случайност, тази на Талеников нямаше да бъде. Нямаше да има мир, докато те не се срещнеха, а тогава щеше да дойде и смъртта — от едната или от другата страна. Сега въпросът беше да се унищожи руснакът; той направи първия ход. Той беше хищникът, ролята беше ясна.

Стратегията му беше класическа: хищникът си беше набелязал пътеките, по които щеше да преследва жертвата си, но в избрания момент — най-неочаквано — пътеките нямаше да бъдат там, хищникът — озадачен, разкрит; капанът задействан.

Също както и Брей, Талеников можеше да пътува където пожелаеше, с или без официално разрешение. През годините и двамата бяха научили твърде много методи; винаги имаше за продан купчина от фалшиви документи, стотици мъже бяха готови да осигурят прикритие или транспорт, убежище или оръжие — всякакво и винаги. Имаше само две основни изисквания: да се идентифицираш и да си платиш.

Нито той, нито Талеников имаха проблеми с това. И двамата бяха професионалисти, оттук идентифицирането идваше съвсем естествено, парите — малко по-малко, но никога толкова, че да се стигне дотам да те обесят поради това, че си се забавил да се изплатиш на бюрократичната машина. Всеки специалист от по-висок ранг имаше своите лични източници за финансиране. Заплатите биваха надувани, парите се прехвърляха и депозираха в някои стабилни страни. Целта не беше нито облагодетелстване, нито кражба, а просто — оцеляване. Хората от полето трябваше да се опарят веднъж или дваж, за да разберат необходимостта от осигуряването на икономически гръб.