Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Василий пъхна обратно листа в джоба си и въздъхна дълбоко. Наближаващите дни щяха да бъдат изпълнени с движение и отговор на движението; двама експерти, дебнещи се един друг, докато стигнат до неизбежния сблъсък.

„Казвам се Талеников. Или ще говорим, или ще се изтрепем взаимно.“

Подсекретарят на Държавния департамент Даниел Конгдън скочи от стола с телефонната слушалка в ръка. От първите си дни в НАС той се беше научил да контролира изблиците си на гняв с физически движения по време на криза. А контролът беше ключ към всичко в неговата професия; поне в това, което тя изглеждаше. Той слушаше, тъй като точно тази криза беше описана от ядосания държавен секретар.

По дяволите, той беше контролиран.

— Току-що се срещнах тайно със съветския посланик и двамата се съгласихме, че инцидентът не трябва да бъде огласяван. Важното сега е да спрем Скофийлд.

— Убеден ли сте, че е бил Скофийлд, сър? Не мога да го повярвам !

— Да речем, че докато той не отрече с някое неоспоримо доказателство, като например, че е бил на две хиляди мили оттук през последните четирийсет и осем часа, ние ще считаме, че трябва да е бил Скофийлд. Никой друг от разузнавателните служби не би извършил такова деяние. Това е немислимо.

Немислимо? Невероятно. Тялото на мъртвия руснак беше изпратено пред портала на съветското посолство на задната седалка на едно такси в осем и тридесет сутринта във върховото натоварване на движението във Вашингтон. И един шофьор, който не знаеше нищо, освен че беше качил двама пияни, не един, въпреки че единият беше в по-лошо състояние от другия. Какво, по дяволите, беше станало с другия мъж? Онзи, който приличаше на руснак и носеше тъмни очила и шапка и разправяше, че слънчевата светлина била твърде ярка след нощта, прекарана във „Водка“. Къде беше той? И беше ли добре човекът на задната седалка? Той изглеждаше като размазан.

— Кой е бил човекът, господин секретар?

— Разузнавач от съветското разузнаване, работещ в Брюксел. Посланикът беше искрен; КГБ не са знаели, че той е бил във Вашингтон.

— Вероятно дезертьорство?

— Няма абсолютно никакви доказателства в подкрепа на това.

— Тогава какъв бизнес има той със Скофийлд? Освен възможността да е бил само свръзка?

Държавният секретар спря, след това отговори внимателно.

— Трябва да разберете, господин Конгдън, че посланикът и аз се познаваме от няколко десетилетия. Често сме по-скоро приятелски настроени един към друг, отколкото служебно.

— Разбирам, сър — каза Конгдън, осъзнавайки, че отговорът, който щеше да получи, не трябваше да става официално достояние.

— Въпросният офицер от разузнаването е бил член на екипа на КГБ в Източен Берлин преди около десет години. Предполагам, че в светлината на скорошните ви решения, сте запознат с досието на Скофийлд.

— Жена му? — Конгдън седна. — Мъжът е бил един от онези, които са убили жената на Скофийлд?

— Посланикът не направи никаква връзка с жената на Скофийлд; той съвсем бегло спомена факта, че мъртвият е бил част от някаква относително автономна единица на КГБ в Източен Берлин преди десет години.

— Тази единица е била контролирана от един стратег на име Талеников. Той е издал заповедта.

— Да — потвърди държавният секретар. — До известна степен обсъдихме господин Талеников и последвалия инцидент няколко години по-късно в Прага. Търсихме връзката, която вие току-що предложихте. Възможно е и да съществува такава.

— Какво означава това, сър?

— Василий Талеников е изчезнал преди два дни.

— Изчезнал?

— Да, господин Конгдън. Помислете за това. Талеников е научил, че трябва официално да бъде пенсиониран, открил е някакво просто, но ефективно прикритие и е изчезнал.

— Скофийлд е бил…

Конгдън заговори меко, по-скоро на себе си, отколкото в телефона.

— Точно така — съгласи се държавният секретар. — Паралелът е нашият непосредствен довод. Двама пенсионирани специалисти, заели се да свършат това, което не са могли да свършат преди. Да се убият взаимно. Те имат явки навсякъде, хора, които са лоялни спрямо тях поради редица причини. Личните им отмъщения могат да създадат огромни проблеми и на двете правителства през тези ценни месеци на помирение. Това не трябва да се случва.

Директорът на Конс Оп се намръщи; имаше нещо невярно в изводите на секретаря.

— Аз лично говорих със Скофийлд преди три дена. Не ми изглеждаше да е обхванат от гняв, желание за отмъщение или от нещо подобно. Той беше един уморен полеви агент, който беше живял… ненормално… в продължение на доста време. Години. Той ми каза само, че просто иска да изчезне някъде и аз му повярвах. Между другото говорих с Робърт Уинтроп за Скофийлд и той каза същите неща за него. Той каза…