Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Не забравяй. Тук трябва да се получи съобщение от другата страна на Дарданелите. Ако това не стане, с теб е свършено.

Заимис спря, после кимна.

— Добре. Уговорихме се.

— Уговорихме се — съгласи се Талеников. — Сега можеш ли да ме отведеш до някой телефон?

В склада имаше два телефона, инсталирани от руснаците, които без съмнение се следяха електронно от САВАК или от ЦРУ за подслушване, помисли си Василий. Те трябваше да са чисти; можеше да говори. Американският агент вдигна своя телефон, когато Талеников набра номера. Веднага щом му отговориха, Василий заговори.

— Ти ли си, стари мой другарю?

Беше и в същото време не беше. Не беше началникът на станцията, с когото беше говорил преди; вместо него на линията слушаше криптографът, когото Талеников беше обучил преди години и прехвърлил от Рига в Севастопол. Гласът на мъжа беше тих и угрижен.

— Повикаха общия ни приятел в стаята за закодиране; беше уредено. Казах, че аз ще чакам да се обадиш. Трябва да те видя веднага. Къде си сега?

Заимис се протегна, изподраните му пръсти хванаха слушалката на телефона на Василий. Талеников поклати глава; въпреки че имаше доверие на криптографа, нямаше намерение да отговаря на въпроса му.

— Това няма значение. Пристигна ли телеграмата от депото?

— Доста повече неща от нея, стари приятелю.

— Но тя се получи? — настоя Василий.

— Да. Но не е в шифър, който мога да разгадая. Нищо, което сме използвали по-рано. Нито през годините в Рига, нито тук.

— Прочети ми я.

— Има и още нещо — настоя мъжът, гласът му стана по-силен. — Търсят те съвсем открито . Препратих телеграмата в Москва за вътрешно потвърждение и изгорих оригинала. Ще я повторят след по-малко от два часа. Не мога да повярвам . Няма да го повярвам!

— Успокой се. Какво беше?

— Вдигната е тревога заради теб от Балтика до границите с Манджурия.

— ВКР? — попита Василий, разтревожен, но запазил контрол; очакваше Девета група да действа бързо, но не чак толкова бързо.

— Не само ВКР. КГБ и всички групи от разузнаването! Също и военните части. Навсякъде. Не може това да се отнася за теб; не е възможно. Няма да повярвам на това!

— Какво казват?

— Че си изменил на страната. Трябва да бъдеш заловен, но няма да има никакъв съд, никакви разпити. Заповядано е да бъдеш… екзекутиран… без отлагане.

— Разбирам — каза Талеников.

И наистина разбираше; очакваше го. Това не беше ВКР. Бяха силните, които го чуха да произнася едно име, което никой не трябваше да чуе. Матарезе.

— Повярвай ми, не съм предал никого.

— Зная. Познавам те.

— Прочети ми телеграмата от „депото“.

— Добре. Имаш ли молив? Няма никакъв смисъл…

Василий бръкна в джоба за писалката си; на масата имаше хартия.

— Давай.

Мъжът заговори бавно и ясно.

— Както следва: „Покана Казимир. Schrankenwarten пет врати“…

Криптографът спря; Талеников чуваше гласове в другия край на линията.

— Не мога да продължа. Идва някой — само каза.

— Аз трябва да чуя останалата част от телеграмата!

— След трийсет минути. Магазин „Амар“. Ще те чакам там.

Линията прекъсна.

Василий удари с юмрук по масата, после затвори телефона.

— Трябва да я имам! — повтори той на английски.

— Кой е магазин „Амар“? Магазинът за омари ли? — попита човекът от ЦРУ.

— Един рибен ресторант на улица Керенски, на около седем преки от щабквартирата. Никой, който познава Севастопол, не ходи там — храната е ужасна. Но става за това, което той се опита да ми каже.

— Какво е то?

— Когато криптографът има да ми покаже някакъв пристигнал материал, преди другите да го видят, винаги предлага да се срещнем в „Амар“.

— Той не идва просто в твоя офис, за да поговорите?

Талеников хвърли бърз поглед на американеца.

— Ти знаеш повече и от това.

Агентът погледна враждебно към Василий.

— Искат те мъртъв, нали?

— Това е глупава грешка.

— Винаги е така — каза Заимис, намръщвайки се. — Имаш ли му доверие?

— Нали го чу? Кога ще отплаваме?

— В единайсет и половина. След два часа. Приблизително по същото време, когато ще пристигне потвърждението от Москва.

— Ще успея да се върна.

— Знам, че ще успееш — каза агентът. — Защото аз ще дойда с теб.

— Ти какво ?

— Имам прикритие там, в града. Разбира се, ще си искам пистолета обратно. И твоя. Ще видим колко много искаш да минеш през Босфора.

— И защо ще го правиш?

— Мисля си, че може да премислиш онова твое невероятно предложение. Искам да не те изгубя.