Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Недейте! — твърдо каза той. — Не правете това! Защо мислите съм дошъл сам? Искам да се измъкна оттук.

— Точно там ще те изпратим. Подозирам, че ще те тикнат в някоя болница някъде във Виржиния, където ще изсмучат информацията от теб в продължение на три години най-много.

— Не. Вие не разбирате. Трябва да се свържа с някого. Но не по този начин.

— Кажи го на готините доктори. Те ще изслушат всичко, което ще им кажеш.

— Няма никакво време!

Нямаше никакво време. Талеников усети как тежестта на мъжа се премести; след секунди иглата щеше да премине през дрехите му и да се забие в плътта му. Не можеше да стане по този начин! Нямаше как да се свърже със Скофийлд официално!

Никой не се осмелява да говори за това. Евентуални признания биха били катастрофални… за правителствата навсякъде по света. Хората на Матарезе.

Ако можеше да бъде унищожен в Москва, американците нямаше да премислят как да го принудят да мълчи.

Василий повдигна дясното си рамо — резултат от болката от дулото в бъбрека му. Пистолетът беше още по-силно притиснат о гърба му — реакция в резултат на неговото движение. В този кратък миг, точката на налягането на ръката, държаща оръжието, падаше върху дланта, а не върху палеца. Движението на Талеников беше прицелено точно за този момент.

Той се изви надясно, като ръката му се извиси нагоре, притискайки лакътя на американеца, извивайки го около кръста му, докато костта се счупи. С пръстите на дясната си ръка той сграбчи гърлото на мъжа и стисна дихателната му тръба. Пистолетът падна на пода, а изтракването беше заглушено от шума в склада. Василий го вдигна и натика агента от ЦРУ в една картонена кутия. В болката си американецът беше стиснал хиподермичната спринцовка в лявата си ръка; тя също падна на пода. Очите му бяха изцъклени, но все още беше в съзнание.

— Сега, ти ме слушай ! — каза Талеников с лице, изправено срещу лицето на Заимис. — Аз знаех за „Операция Дарданели“ от почти седем месеца. Знам, че ти си Заимис. Ти се занимаваш само с трафика и не струваш нищо. Но не това е причината, поради която не те направих на парчета. Помислих си, че един ден може да ми потрябваш. И това време дойде. Можеш да приемеш или не.

— Талеников да дезертира? — избъбри Заимис, държейки се за гърлото. — Това не може да бъде. Ти си съветска отрова. Можеш да бъдеш двоен агент, но никога дезертьор.

— Прав си, не дезертирам. А дори и това да ми беше минало през ума, щях да се свържа с британците или с французите преди вас. Казах, че искам да се измъкна от Русия, а не да я предам.

— Лъжеш — изрече американецът, докато ръката му се плъзна надолу към ревера на тежкото му палто. — Можеш да отидеш където си поискаш.

— Страхувам се, че не и в момента. Има някои усложнения.

— Ти какво, да не си станал капиталист? Искаш да се чупиш с някой друг документ?

— Хайде, Заимис. Кой от нас няма своята малка кутийка с мангизи? Често законни; по този начин си отлагаме края. Къде е твоята? Съмнявам се, че Атина и Рим са твърде нестабилни. Предполагам Берлин или Лондон. Моите са съвсем обикновени: влогова книжка от „Чейз Манхатън“, Ню Йорк Сити.

Изражението на мъжа от ЦРУ остана непроменено, а палецът му тършуваше нещо под ревера на сакото му.

— Значи са те хванали — предположи той разсеяно.

— Губим си времето! — прекъсна го Василий. — Прекарай ме през Дарданелите. Оттам ще се оправям сам. Ако не го направиш и не се получи телефонно обаждане тук в Севастопол, когато трябва, с твоята операция е свършено. Ще бъдеш…

Ръката на Заимис се стрелна нагоре към устата му; Талеников сграбчи пръстите на агента и ги разтвори грубо. За палеца на американеца имаше залепена малка таблетка.

— Ти, проклет глупако ! Какво си мислиш, че ще направиш?!

Заимис се отпусна, болката го пронизваше.

— По-добре да стигна там, отколкото на Лубянка.

— Смотаняк! Ако откарат някого на Лубянка, това ще бъда аз! Защото има такива маниаци като тебе, които седят зад бюрата си в Москва. И глупаци — точно като теб — които предпочитат хапчето пред възможността да чуят истината! Ако искаш да умреш, аз ще ти помогна. Но първо ме прекарай през Дарданелите.

Агентът погледна Талеников, дишайки трудно. Василий отпусна ръката му, отмахвайки таблетката от палеца на Заимис.

— Ти наистина ли го мислиш? — попита Заимис.

— Наистина. Ще ми помогнеш ли?

— Нямам какво да губя — изръмжа агентът, — ще те кача на кораба.