Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Той беше там. В едно кафене близо до Ломоносовия държавен университет. Беше шумно пиянско заведение в тон с новите разрешителни разпоредби за студентите. Те се бяха изтеглили в дъното на залата; информаторът му не беше изгубил нито секунда, а направо беше преминал по същество.

— Трябва да действаш, Василий, в списъците им си. Не го разбирам, но това се говори.

— Заради евреина ли?

— Да, и не виждам никакъв смисъл в това! Когато тази идиотска пресконференция се провеждаше в Ню Йорк, момчетата от нашия отдел се смяха. Нарекохме го „изненадата на Талеников“. Дори един от секторните шефове на Девета група се възхити от това, което си направил, беше дал урок на размазаните картофени глави. Но след това, вчера, всичко се промени. Това, което беше направил, вече не беше шега, а твърде сериозно противопоставяне на официалната политическа линия.

— Вчера ли каза? — попита своя приятел Василий.

— Късно следобед. След четири часа. Тази курва, директорката, маршируваше из офисите като напечена горила. Беше подушила чукачката и явно й се наслаждаваше. Каза на всички старши офицери да са в кабинета й в пет часа. Когато отидохме и я чухме, просто не можахме да повярваме. Изкараха те, че ти си виновен за всеки наш неуспех през последните две години. Онези маниаци от Девета група бяха там, но секционният началник го нямаше.

— Колко време ми остава?

— Три или четири дни на открито. Събират се инкриминиращи сведения срещу теб. Но тихо, никой няма да споменава нищо.

— Вчера?…

— Какво се е случило, Василий? Това не е операция на КГБ. Това е нещо различно.

Наистина беше нещо различно и Талеников го разбра веднага. През въпросния вчерашен ден той се беше срещнал с двамата бивши служители от Кремъл, които го бяха изгонили от домовете си. Другото нещо беше Матарезе.

— Ще ти кажа някой ден, приятелю — беше отговорил Василий. — Повярвай ми.

— Разбира се. Ти си най-добрият. Най-добрият, който изобщо сме имали.

— Точно сега имам нужда от трийсет и шест, може би четирийсет и осем часа, дали ги имам?

— Мисля, че да. Искат главата ти, но ще бъдат внимателни. Ще гледат да изфабрикуват колкото може повече документи.

— Сигурен съм, че ще го направят. Ще им трябва нещо, с което да оправдаят трупа ми. Благодаря ти. Скоро ще ти се обадя.

Василий не се беше върнал в апартамента, а вместо това беше отишъл в службата си. Беше стоял с часове в мрака, докато стигне до своето необикновено решение. Часове по-рано то би било немислимо, но не и тогава. Щом Матарезе можеха да подкупят най-висшите етажи на КГБ, значи щяха да съумеят да направят същото и във Вашингтон. Ако самото споменаване на името му се свързваше със смъртта на висшия стратег от същия ранг като неговия — а в това нямаше съмнения: смъртта беше крайната цел — тогава значи властта, с която те разполагаха, наистина беше изключителна. Ако наистина те бяха извършили убийствата на Блекбърн и Юриевич, значи Крупской беше прав. Имало е някакъв списък. Матарезе стесняваха кръга, премиерът и президентът скоро щяха да попаднат на мушка.

Трябваше да се свърже с един човек, когото ненавиждаше. Трябваше да се свърже с Брендън Алън Скофийлд, американския убиец.

Сутринта Талеников беше задействал няколко неща, едно след едно. С присъщата му — макар и ограничена в момента — свобода при избора на решения, той тихо беше пуснал мълвата, че ще пътува под прикритие към Балтийско море за някаква конференция. Тогава му беше хрумнала идеята за прикритието на музикант и беше открил името на някакъв цигулар, който се бе пенсионирал преди пет години в Урал; щеше да изиграе тази роля. Накрая беше задействал компютрите да открият вероятното местонахождение на Брендън Скофийлд. Американецът беше се изгубил някъде в Марсилия, но в Амстердам имаше инцидент, който носеше неповторимия почерк на експерта Скофийлд. Василий беше изпратил шифровка до един агент в Брюксел, човек, на когото можеше да има доверие, защото беше спасявал живота му неведнъж.

„Свържи се със Скофийлд. Бял статус. Амстердам. Трябва да се влезе във връзка. Наложително. Остани с него. Преценявай ситуацията, кодове Югозападни сектори.“

Всичко се беше случило толкова бързо и Талеников беше благодарен, че годините го бяха научили да взема бързи решения. Оставаше по-малко от час до Севастопол. В Севастопол — и след него — тези години на тежки изпитания щяха да бъдат изпитани.

Той си нае стая в един малък хотел на булевард Черзонез и се обади на един телефон в щабквартирата на КГБ, към който нямаше свързан телефон; беше го инсталирал сам.