Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

И те съществуваха; и действаха — живи и то адски. Той вече знаеше това. Беше изрекъл името и заради него беше задействан план за арестуването му; изпълнението на екзекуцията щеше да последва.

Крупской му беше казал, че посещението при премиера е абсолютно изключено, поради това той се обърна към влиятелните някога московски лидери, които сега бяха щедро пенсионирани, а това означаваше, че никой не би се осмелил да ги притеснява. С всеки от тях беше говорил за странния феномен, наречен Матарезе, повтаряйки думите на умиращия Изтребител. Един от тях очевидно не знаеше нищо; той беше не по-малко потресен от Талеников. Двама не казаха нищо, но потвърждението беше в погледите им и в изплашените им гласове, когато протестираха. Никой не искаше да бъде част от разпространяването на такава лудост; всеки беше изгонил Василий от своя дом.

Последният, един грузинец, беше най-възрастен — по-възрастен и от мъртвия Крупской — и въпреки че фигурата му беше здрава, не му оставаше много време да се радва на правия си гръб. Беше на деветдесет и шест години, умът му все още беше бодър, но вече се поддаваше на старческите страхове. При споменаването на името Матарезе, слабите му ръце със силно изпъкнали вени потръпнаха и по древното му съсухрено лице започнаха да пробягват леки мускулни спазми. Изведнъж гърлото му пресъхна; гласът му започна да дращи, думите станаха едва доловими.

Името, което старият грузинец прошепна, беше име, идващо отдалеч назад във времето, име, което никой не би искал да чуе. Той беше преживял ранните чистки, беше оцелял във времето на лудия Сталин, на злия Берия, но никой не беше оцелявал при Матарезе. В името на всичко свято в Русия, старецът беше го заклел да бяга далеч от Матарезе!

— Ние бяхме глупаци, но не бяхме единствените. Хората на властта навсякъде по света бяха изкушавани от сладкото удобство, когато техните врагове и пречките пред тях бяха отстранявани. Гаранцията беше абсолютна: елиминирането никога не беше отвело до този, който го беше поръчал. Споразуменията бяха правени чрез четири-пет посредници, които сключваха фиктивни сделки, без да знаят какво купуват, а после биваха отстранявани. Крупской беше видял опасността; той знаеше. Той ни предупреди през четирийсет и осма никога повече да не се свързваме с тях.

— Защо го е направил? — беше попитал Василий. — Ако гаранцията е била вече доказана. Имам предвид от професионална гледна точка.

— Защото хората на Матарезе прибавиха ново условие: съветът на Матарезе вече искаше да има право да одобрява поръчките. Това ми беше казано.

— Прерогативът на наемния убиец бих казал — размисли на глас Талеников. — Някои цели просто не са били приемливи.

— Подобно одобряване не е имало никога преди. Крупской не мислеше, че е ставало въпрос за приемливост.

— А за какво тогава?

— Непрекъснато изнудване.

— Как бяха осъществявани контактите с този съвет?

— Никога не съм знаел. Алексей също.

— Все някой трябва да ги е правил.

— Дори да бяха живи, пак нямаше да проговорят. Крупской беше прав за това.

— Той ги нарича Корсиканската треска. Казваше, че отговорът би могъл да бъде в Корсика.

— Възможно е. Това е мястото, откъдето са тръгнали. Гилом дьо Матарезе.

— Вие би трябвало да имате влияние върху партийните лидери… Ще ми помогнете ли? Крупской ми каза, че този Матарезе трябва да бъде…

— Не! — кресна старецът. — Остави ме на мира! Казах повече, отколкото трябва, признах повече, отколкото имах право. Но само за да те предупредя, да те спра ! Матарезе няма да донесе нищо добро на Русия! Откажи се от тях!

— Не ме разбрахте. Аз съм този, който иска да ги спре. Тях. Този съвет на Матарезе. Дадох дума на Алексей, че…

— Но с мен не си разменил нито дума! — извика съсухреният, някога влиятелен лидер, като гласът му прозвуча по детски панически. — Ще отрека, че някога въобще си идвал тук, ще отрека всичко, което си казал! Ти си непознат и аз не съм те срещал!

Василий си тръгна обезпокоен, объркан. Върна се в апартамента си, възнамерявайки да анализира загадката на Матарезе и да се опита да вземе решение какво да направи след това. Както обикновено, той хвърли поглед към процепа на пощенската си кутия; дори всъщност вече беше се качил на първото стъпало, когато осъзна, че вътре имаше нещо .

Беше бележка от връзката му във ВКР, написана на един от елиптичните кодове, които те бяха измислили помежду си. Съобщението беше безобидно: беше уговорена среща за вечеря късно през нощта в 11:30 и беше подписана с първото име на момичето. Изключителната простота на съобщението само прикриваше неговото значение. Имаше някакъв много сериозен проблем; използването на числото единадесет означаваше спешен случай. Нямаше време за губене по уреждане на срещи; приятелят му щеше да го чака на обичайното място.