— Да, господин президент.
— Надявам се да е така. Защото ако не е, може да се наложи да издам присъда от моя правилник. А и вече знам как става това.
— Ясно, сър.
— Добре. Исканията му?
— Освен първоначалните си искания Скофийлд не желае нищо друго от нас.
— Но вие знаете къде е той.
— Да, сър. В Карибския басейн. Не знаем обаче къде са документите.
— Не си правете труда да ги търсите; той е по-добър от вас. И го оставете на мира; не му давайте и най-малката причина да си помисли, че се интересувате от него. Защото ако той разбере, онези документи изведнъж ще се появят на хиляда различни места. Това правителство — тази нация — не може да понесе евентуалните последици. Може би след няколко години, но не сега.
— Приемам преценката ви, господин президент.
— И още как! Какво ни струваше тази информация и къде я погребахте?
— Сто седемдесет и шест хиляди, четиристотин и дванайсет долара и осемнайсет цента. Прехвърлени са към разходите за тренировъчно оборудване за флота, като парите са платени от сметката на ЦРУ директно на корабостроителницата в Мистик, Кънектикът.
Президентът погледна през прозореца към ливадата пред Белия дом; цветовете на черешите умираха, като се спаружваха и отлитаха, отнесени от вятъра.
— Той можеше да поиска рая и ние щяхме да му го дадем; можеше да ни поиска милиони. Вместо това, всичко, което той иска, е една лодка и да бъде оставен на мира…
Двадесетметровата двумачтова яхта, наречена „Серпентина“, чието главно платно плющеше на островния бриз, се плъзна към кея, една жена с въже в ръка скочи на моста. Тя омота въжето около предния стълб, за да осигури носа. На кърмата брадясалият шкипер откачи руля, стъпи на борда и се прехвърли на кея, омотавайки задното въже на най-близкия стълб, затегна го и го върза на възел, когато бе обрано.
В средата на корабчето една двойка на средна възраст с приятна външност внимателно се прехвърли на кея. Беше очевидно, че те току-що си бяха взели сбогом и че това сбогуване е било болезнено.
— Е, отпуската свърши — изрече мъжът с въздишка, докато държеше ръката на жена си.
— Ще се върнем следващата година, капитан Викъри. Вие имате най-добрата чартърна лодка на островите и още веднъж ви благодарим, госпожо Викъри. Както винаги кухнята беше страхотна…
Двойката тръгна нагоре по кея.
— Аз ще оправя лодката, докато ти провериш доставките, окей? — каза Скофийлд.
— Добре, скъпи. Остават ни десет дни, преди да пристигне двойката от Ню Орлиънс.
— Какво ще кажеш, ако направим един курс сами? — попита капитанът с усмивка, докато скачаше обратно на палубата на „Серпентина“.
Мина час и двайсет минути; доставките бяха натоварени, бюлетините за времето — взети. „Серпентина“ беше готова за отплаване.
— Да пийнем по едно питие — каза Брей, вземайки ръката на Тони, докато вървяха по горещия пясък на улица Сейнт Китс.
От другата страна на пътя имаше някакво кафене, един заслон с антични плетени маси и столове, и бар, който не се беше променял от трийсет години. Това беше сборно място за шкиперите на чартърните лодки и техните екипажи.
Антония седна, поздрави приятелите си и се засмя с очи и глас; грубоватите, но много печени отшелници от Карибските острови я харесваха. Тя беше дама и те го знаеха. Скофийлд я наблюдаваше от бара, докато поръчваше напитките, спомняйки си за едно друго кафене на кея на Корсика. Беше само преди няколко години — друг живот, наистина, но тя не беше се променила. Все още леката грациозност, чувството за присъствие и за внимателност, откритият хумор, бяха същите. Харесваха я, защото не можеше да не я харесват; беше толкова просто.
Той отнесе питиетата до масата и седна. Антония се пресегна към близката маса и помоли да й подадат барбейдоския вестник от предната седмица. Една статия привлече вниманието й.
— Скъпи, погледни това — каза тя, обръщайки вестника и избутвайки го към него, като му посочи с палеца си колоната.
Транс Комюникейшънс печели в съда битката срещу реорганизацията в конгломератите Вашингтон — Къмбайнд Уайър Сървисиз. След няколкогодишни спорове в съда за собствеността беше прочистен пътят за директорите на компаниите на Никълъс Гидероне да преминат към планове за реорганизация, включващи важни сливания с някои европейски компании. Ще припомним, че след терористичното нападение в имението на Гидероне в Бруклин, Масачузетс, когато Гидероне и други лица, притежаващи голяма част от акциите на „Транс-ком“ бяха убити, споровете за собствеността бяха отнесени в съда. Не е тайна, че Министерството на правосъдието беше на страната на директорите, също както и Държавният департамент. Впечатлението е, че докато мултинационалният конгломерат е продължил да функционира, липсата на разрастване, дължаща се на неясноти в управлението, предизвика щети за Америка на международните пазари.
Читать дальше