Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Мълчание.

Всеки трябваше да поеме отговорността за измяната в собствената си страна. Никой не трябваше да обвинява другите и да не се намесва в тяхната работа над нормалното равнище на подозрение и враждебност. Защото признаването на една мащабна глобална конспирация би било равносилно на това да се признае една фундаментална истина: държавата беше неспособна форма за управление.

Те не бяха идиоти. Те се страхуваха.

Решенията във Вашингтон бяха взети тайно от шепа мъже.

Сенаторът Джошуа Ейпълтън Четвърти умря така, както се беше и появил. Изгорял при автомобилна катастрофа на някаква тъмна магистрала. Имаше устроено държавно погребение, урната му беше поставена с почести в Ротондата, където беше устроено друго бдение. Произнесените думи подхождаха за мъж, за когото всички знаеха, че ще бъде следващия стопанин на Белия дом, ако трагедията не му бе попречила.

Един правителствен самолет Локхийд Трайстар беше пожертван в планините на Колорадо, северно от каньона Поудър. След двойна неизправност в двигателя самолетът беше започнал да губи височина, прекосявайки опасния район. На пилота и на екипажа бяха отдадени последни почести, на семействата им бяха дадени пълни пенсии без оглед на това колко време беше продължила тяхната служба. Но истинското оплакване вървеше ръка за ръка с един трагичен порок, който не трябваше да бъде забравен никога. Защото беше разкрито, че на борда на този самолет бяха трима от най-популярните мъже на нацията, загинали в служба на своята страна по време на обиколка за инспектиране на военните инсталации. Началникът на Обединения щаб беше помолил колегите си от ЦРУ и от Националната служба за сигурност да го придружат по време на тази обиколка. Заедно с президентските съболезнования от Овалния офис беше издадена една заповед. Никога повече високопоставени държавни служители не можеха да летят заедно в един и същ самолет; нацията не можеше да си позволи такава мъчителна загуба втори път.

С течение на седмиците горните ешелони от служители в Държавния департамент, също както и многобройните репортери, отразяващи ежедневната му дейност, забелязаха нещо странно — държавният секретар не се беше появявал от доста време. Появи се нарастваща загриженост, тъй като се наложи да се променят графици, да се отменят пътувания, да се отлагат или отменят конференции. Из столицата тръгнаха слухове, в някои институции направо се говореше, че секретарят бил замесен в продължителни, тайни преговори с Пекин, докато други твърдяха, че той е в Москва и е близо до постигането на споразумение за контрол върху оръжията. После слуховете започнаха да се оцветяват в по-непривлекателни краски; нещо не беше наред; наложи се да се дават обяснения.

Президентът го направи през един топъл следобед през пролетта. Той се появи по радиото и телевизията от един медицински център в Мурфийлд в Западна Вирджиния.

— В тази година на трагедии на мен се пада неудоволствието да ви поднеса още една неприятна вест. Току-що се разделих с един скъп приятел. Един голям и смел мъж, който разбираше деликатния баланс, изискван при преговорите с нашите противници, който нямаше да позволи на тези противници да научат за бързо угасващия у него огън. Този изключителен живот завърши преди няколко часа, предавайки се окончателно в прегръдките на болестта. Днес поръчах да бъдат издигнати знамената на Капитолия.

Президентът се отпусна на стола си, когато подсекретарят Даниел Конгдън влезе в Овалния кабинет. Главнокомандващият не харесваше Конгдън; около него имаше някакво странно чувство за скритост, прекалено искрените му очи прикриваха някаква ужасна амбиция. Но мъжът си вършеше работата добре, а това беше важното в случая. Особено сега, особено в тази работа.

— Каква е картината?

— Каквато се очакваше, господин президент. Беоулф Агейт рядко върши нормални неща.

— Но той не е живял съвсем нормално, нали? Имам предвид, че вие и вашите хората не сте очаквали той да живее нормално, нали?

— Не, сър. Той беше…

— Кажете ми, Конгдън — прекъсна го президентът, — вие наистина ли се опитахте да го убиете?

— Това щеше да бъде екзекуция, съвсем според правилника, сър. Ние решихме, че той е извън точката на всякакво спасение, че е опасен за хората ни навсякъде по света. В известна степен аз продължавам да мисля, че е така.

— Значи, така… опасен е… И затова настояваше да преговаря с вас. Съветвам ви — не, заповядвам ви — да избиете от главата си всякакви действия според вашия правилник. Ясно ли ви е?