Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Мини на десния прозорец — заповяда й той, извивайки автомобила по завоя, като държеше волана с такава сила, че усети болка в ръцете си. — След няколко секунди ще минем покрай един фургон; там има гараж, а в него — доста мъже. Ако имат оръжия, започни да стреляш по същия начин. Дръж главата си долу и натискай здраво спусъка. Разбра ли?

— Разбрах.

Там имаше мъже; те имаха оръжия и ги използваха. Предното стъкло се строши, когато ятото от куршуми долетя откъм отворената врата на гаража.

Антония беше смъкнала стъклото; подаде пушката през рамката, натисна спусъка и експлозиите още веднъж завибрираха откъм препускащия автомобил. Телата се запревиваха; писъци и трошене на стъкло, свистенето от рикошетите на куршумите изпълни покрития гараж зад фургона. Последният пълнител беше изстрелян, когато Скофийлд, чието лице беше нарязано от парченцата от предното стъкло, стигна до последните двеста ярда, които оставаха до портата на Ейпълтън хол. Там долу имаше мъже, въоръжени мъже, униформени мъже, но това не бяха войниците на Матарезе. Брей натисна ключа за светлините и неколкократно го натисна напред-назад. Фаровете просветнаха няколко пъти — последователност, винаги последователност.

Портите бяха отворени; той натисна крака на спирачката. Автомобилът се плъзна, опитвайки се да спре, гумите изсвириха.

Полицията го обгради. После и други хора, които бяха повече от полицаи; мъже, облечени в черни костюми, полувоенни униформи, мъже, обучени за специални сражения, за моментни въоръжени конфликти. Командирът им приближи колата.

— Спокойно — каза той на Брей. — Измъкнахте се. Кой сте вие?

— Викъри. Б. А. Викъри. Имах работа с Никълъс Гидероне. Както казахте… измъкнахме се. Когато този ад започна там горе, аз грабнах жена си и се скрихме в един килер. Мисля, че те нахлуха в къщата, разделени на групи. Колата ни беше отвън. Това беше единственият шанс, който имахме.

— Сега, успокойте се, господин Викъри, но бързо. Какво се случи там горе?

Десетият експлозив изтрещя от другата страна на хълма, но светлината му се загуби сред пламъците, които пълзяха по склоновете на хълма.

Ейпълтън хол беше погълнат от пожара, експлозиите сега бяха по-чести, тъй като арсеналите бяха станали по-открити, по-изложени на огъня. Пастирчето беше постигнал своята съдба. Той беше открил своята Вила Матарезе и също както неговия падроне преди седемдесет години, неговите останки щяха да бъдат погребани в скелета й.

— Какво става, господин Викъри?

— Те са убийци. Избиха всички вътре. Избиха всички, които можаха. Вие няма да можете да ги заловите живи.

— Тогава ще ги заловим мъртви — каза командирът, гласът му бе изпълнен с вълнение. — Значи наистина са дошли. Италия, Германия, Мексико… Ливан, Израел, Буенос Айрес. Какво ли ни караше да си мислим, че сме имунизирани. Измъкнете колата си оттук, господин Викъри. Тръгнете надолу по пътя, карайте около четвърт миля. Там долу има линейки. По-късно ще вземем показанията ви.

— Да, сър — каза Скофийлд, запалвайки двигателя.

Те минаха покрай линейките в основата на Ейпълтън Драйв и завиха наляво по пътя към Бостън. Скоро щяха да прекосят Лонгфелоу бридж, който водеше към Кеймбридж. На станцията на метрото на Харвард скуеър имаше обществен гардероб; в него беше дипломатическият му куфар.

Бяха свободни. Серпентината беше загинал в Ейпълтън хол, но те бяха свободни, свободата им беше техният дар.

Най-после Беоулф Агейт беше изчезнал.

Мъже и жени биваха отвеждани под арест бързо, тихо, без да бъдат отправени обвинения чрез съда, тъй като техните престъпления излизаха извън правомощията на съда, надхвърляха търпимостта на нацията. На всички нации. Всички, по свой собствен начин, бяха обвързани с Матарезе. Където можеше да ги намери.

Държавните ръководители на страните по целия свят се съветваха по телефона, обичайните преводачи бяха заменени от високопоставени правителствени служители, които можеха достатъчно добре да се справят с необходимия език. Лидерите, обзети от изненада и шок, мълчаливо признаваха както неадекватността, така и инфилтрацията на своите разузнавателни служби. Те се изпитваха взаимно, с намеци за обвинения, знаейки, че опитите им са безплодни; те не бяха идиоти. Търсеха уязвимостта у другите; а всички те бяха уязвими. Накрая — мълчаливо — всички се съгласиха с един общ извод. Това беше единственото разумно решение в тези луди времена.