Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Наистина е справедливо. Поставете оборудването и един техник долу при портала. Проверката ще отнеме две или три минути, но вратата трябва да бъде отворена през това време.

— Много добре.

— Между другото — добави Скофийлд, — съвсем съзнателно казах всичко това на сина ви…

— Имате предвид сенатор Ейпълтън, надявам се.

— Надявайте се. Ще намерите рентгеновите снимки непокътнати, никакви следи от преснемане. Няма да ме убиете за това.

— Убеден съм. Но намирам една слабост в това споразумение.

— Слабост?… — Брей усети студ.

— Да. От единадесет и тридесет до дванадесет и петнадесет има само четиридесет и пет минути. Няма да имаме достатъчно време, за да разговаряме. Тоест аз да говоря, а вие да слушате.

Скофийлд въздъхна отново.

— Ако сте убедителен, ще знам къде да ви открия на следващата сутрин, нали?

Гидероне се изсмя тихо със своя феерично висок глас.

— Разбира се. Толкова е просто. Вие сте мъж с логика.

— Опитвам се да бъда. Тогава до единадесет и тридесет.

Брей затвори телефона.

Направи го! Всяка система си имаше своя осигурителна система, всяка осигурителна система — алтернатива. Размяната беше осигурена на всички флангове.

Беше единадесет и двадесет и девет, когато той премина през вратите на Ейпълтън хол и навлезе по алеята, която се извиваше край къщата при портала на обграденото със стена имение, построено върху склона на хълма. Когато мина край пристроения гараж към къщата на портала, той беше изненадан от няколкото лимузини. Десет или дванадесет униформени шофьори разговаряха помежду си; това бяха мъже, които се познаваха взаимно. Те бяха идвали тук и преди.

Стената, обграждаща огромната основна къща, служеше повече за ефект, отколкото за защита; тя беше едва два метра и половина, но построена така, че да изглежда по-висока отдолу. Джошуа Ейпълтън Първи си бе направил доста скъпа играчка. Една трета представляваше замък, една трета крепост, една трета функционално имение с невероятна гледка към Бостън. Светлините на града блещукаха в далечината; дъждът беше спрял, оставяйки след себе си студена прозрачна мъгла.

Брей видя двама мъже в обсега на фаровете си; този отдясно му посочи да спре пред отвора в стената. Той спря; пътят зад стената беше препречен от две тежки вериги, закачени на дебели железни стълбове, вратата в дъното беше поставена под една арка. Това, което липсваше, беше една падаща врата, под която смъртоносните шипове да се спускат след отпускането на някакво въже.

Брей излезе от колата и незабавно беше залепен върху багажника, всеки джоб, всяка зона от тялото му беше претърсена за оръжие. Обграден от охраната, той беше ескортиран до вратата в арката и пропуснат да мине.

Още от пръв поглед разбра защо Никълъс Гидероне е трябвало да притежава имението Ейпълтън. Стълбището, стенописите, полилеите… Изключителното величие на голямата къща спираше дъха. Най-близкото до него, което Брей можеше да си представи, беше обгореният скелет в Порто Вечио, на мястото на който някога се е издигала Вила Матарезе.

— Заповядайте насам, моля — каза охраната вдясно от него, отваряйки една врата. — Ще имате три минути с гостите.

Антония изтича през стаята в неговите обятия, сълзите й навлажниха бузите му, силата на прегръдката й беше отчаяна.

— Скъпи мой, ти дойде за нас!…

— Шшшт… — Той я държеше. О, господи, той я държеше! — Нямаме време — изрече тихо. — След малко ще излезем оттук. Всичко ще бъде наред. Ще бъдем свободни.

— Той иска да говори с теб — прошепна тя. — Бързо.

— Какво?

Скофийлд отвори очи и погледна зад Тони. В другия край на стаята Талеников седеше неподвижно в едно кресло. Лицето на руснака беше бледо, толкова бледо, че беше като тебеширено, лявата част на главата му беше превързана; ухото му и половината от бузата му бяха отнесени от куршум. Вратът и рамото му също бяха превързани, обездвижени от метална шина във формата на буквата Т; той едва можеше да се движи. Брей хвана ръката на Антония и приближи. Талеников умираше.

— Тръгваме си оттук — каза Скофийлд. — Ще те заведем в болница. Всичко ще бъде наред.

Руснакът бавно поклати глава, болезнено, нарочно.

— Той не може да говори, скъпи. — Тони докосна дясната буза на Василий. — Няма глас.

— Господи. Какво са…? Няма значение. След четиридесет и пет минути си тръгваме оттук.

Талеников отново поклати глава. Руснакът му подсказваше нещо.

— Когато охраната му помагаше да слезе долу по стълбите, той получи конвулсия — каза Антония. — Беше ужасно; те бяха повлечени заедно с него и това ги вбеси. Започнаха да го удрят и беше толкова болезнено.