Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Кво има?

Това щеше да е последното нещо, което каза за следващите няколко часа.

Зад оградата на Ейпълтън хол един от охраната в дървените будки вдигна телефона си и се обади на телефонистката от централата да го свърже с външна линия. Той се обаждаше на санитарния отдел в Бруклин. Едно от техните камиончета се намираше на Ейпълтън Драйв и спираше през всеки тридесет метра.

— Докладвано е задръстване в района на Бийчнът и Ейпълтън, сър. Изпратили сме камион, който да провери.

— Благодаря — каза войникът от охраната и натисна някакъв бутон на вътрешната комуникационна система за всички станции. Той предаде информацията и се върна на стола си.

Кой ли идиот проверяваше канализационните шахти, за да си изкара хляба?

Скофийлд носеше черен дъждобран с изписан на гърба с бели букви надпис: „Санитарен отдел. Бруклин“. Беше три часът и пет минути. Огледът беше започнал, Антония и Талеников стояха зад прозорците от другата страна на имението; хората от Ейпълтън хол щяха да се концентрират върху пътя отдолу. Той караше санитарното камионче бавно нагоре по Ейпълтън Драйв, придържайки се близо до тротоара, спирайки на всяка шахта на улицата. Тъй като пътят беше дълъг, имаше най-малко двадесет или тридесет такива шахти. При всяко спиране той излизаше навън с двуметров гумен маркуч и разни други инструменти, които намери в камиончето, подходящи за измисления набързо проблем. Това ставаше при всяко спиране; на десетото обаче той прибави още нещо. Една петлитрова пластмасова туба, която беше боядисана в черно. Вече беше успял да натика седем такива между шиповете на оградата от ковано желязо, извън полезрението на дървените будки. Останалите три привърза с остатъка от телефонния кабел под решетките на шахтите.

В четири и двадесет и две привърши и подкара обратно към Бийчнът Теръс, където започна странният процес на съживяване на санитарния служител в каросерията на камиончето. Нямаше време да бъде деликатен. Свали дъждобрана и плесна мъжа няколко пъти, докато го върна в съзнание.

— Какво стана, по дяволите? — Мъжът беше изплашен, подскачайки при вида на Брей, който се беше надвесил над него.

— Направих грешка — обясни Скофийлд просто. — Можете да го приемете или не, но нищо не липсва, не съм ви направил нищо лошо, а и няма никакъв проблем с шахтите.

— Вие сте луд!

Брей извади портмонето си.

— Сигурно така излиза, затова бих искал да ви платя за това, че използвах камиона. Никой няма да разбере. Ето ви петстотин долара.

— Пет?…

— През изминалия час вие проверявахте шахтите по Бийчнът и Ейпълтън, това е всичко, което другите трябва да разберат. Бил сте изпратен и сте си свършил работата. Това е в случай, че искате тези петстотин долара.

— Вие сте луд !

— Нямам много време да споря с вас. Искате ли парите или не?

Очите на мъжа се изцъклиха. Той взе парите.

Нямаше значение дали го бяха видели; само това, което той видя, имаше значение. Часовникът му показваше четири и петдесет и седем, три минути оставаха преди изгледът да бъде прекратен. Той спря колата си точно под средната част на Ейпълтън хол, смъкна стъклото си, вдигна бинокъла, фокусирайки през дъжда върху осветените прозорци на около триста метра по-нагоре.

Първата фигура, която видя, беше на Талеников, но това не беше същият Талеников, когото беше видял в Лондон. Руснакът стоеше неподвижен зад стъклото, част от главата му беше омотана в превръзка, под отворената му яка се виждаше някаква подутина, още едно доказателство за рани, превързани здраво с бинт. До руснака стърчеше някакъв мускулест тъмнокож мъж, ръката му беше скрита зад гърба на Талеников. Скофийлд имаше впечатлението, че без подкрепата на този мъж Талеников щеше да припадне. Очите му гледаха право напред, премигвайки на всяка секунда; руснакът му казваше, че беше жив.

Брей обърна бинокъла надясно, дъхът му спря, туптенето в гърдите му беше като бързо ускоряваните удари на барабан в някаква ехокамера. Беше повече, отколкото можеше да понесе. Дъждът замъгляваше лещите; той щеше да полудее.

Тя беше там! Стоеше права зад прозореца, главата й беше изправена, първо се обърна наляво, после надясно, очите й се движеха, реагираха на гласове. Реагираха.

И тогава Скофийлд видя това, което не се осмеляваше да се надява, че ще види. Облекчение се разнесе по тялото му и той за малко да извика в дъжда от силното вълнение. Имаше страх в очите на Антония, това беше ясно, но имаше и още нещо. Гняв.