Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Скофийлд приближи вратата на изфабрикувания фургон, стъпвайки на някаква плоча, която потъна в калта пред заливания от дъжда прозорец. Вътре видя началника, който седеше до някаква маса и говореше по телефона. На десетина метра вляво имаше бетонен бункер с тежък катинар на стоманената врата, на която с червени букви беше изписано ясно и четливо:

„ОПАСНОСТ

САМО ЗА ОТОРИЗИРАН ПЕРСОНАЛ

СУОМПСКОТ ДЕВ. КОРП.“

Брей почука първо на прозореца, отвличайки вниманието на мъжа от телефона, после слезе от плочата и отвори вратата на фургона.

— Да, кво има? — изгледа го началникът.

— Ще изчакам, докато свършите — каза Скофийлд, затваряйки вратата. Един знак на масата му подсказа името на мъжа. А. Патели.

— Може да се наложи да почакаш, момко! Говоря с един крадец по телефона. Един шибан крадец, който казва, че шибаните му шофьорчета не могат да карат, защото било мокро навън!

— Моля ви, бъдете по-кратък. — Брей извади картата с легитимацията си. Разтвори я. — Вие сте господин Патели, нали?

Шефът се втренчи в картата.

— Ъхъ.

Той заговори отново в телефона.

— Ще ти се обадя след малко, разбойнико! — Стана от стола. — Вие сте от правителството?

— Да.

— Какво, по дяволите, има пък сега ?

— Нещо, което мислим, че не ви касае, господин Патели. Моят екип работи заедно с Федералното бюро за разследване…

— ФБР?

— Точно така. Имали сте няколко доставки от експлозивни материали, донесени тук.

— Заключени добре и добре съхранявани — прекъсна го шефът. — Всяка скапана пръчица.

— Ние не мислим така. За това съм тука.

— Какво?

— Преди два дни в Ню Йорк имаше експлозия, може би сте чел за нея. Една банка на „Уолстрийт“. Оксидацията е била повишена с няколко единици над серийния номер, който е гръмнал заедно с детонационната шапчица; мислим, че следите водят към една от вашите доставки.

— Това е голяма тъпотия!

— А защо да не проверим?

Експлозивите в бетонния бункер не бяха пръчици, те бяха солидни блокчета, дълги около дванадесет сантиметра, високи осем и широки пет, опаковани в кашони по двадесет и четири.

— Подгответе документи за пратка, моля — каза Скофийлд, разглеждайки повърхността на една от тухличките. — Били сме прави. Точно тези са.

— Документи?

— Ще взема един кашон за експертизен анализ.

— Какво?

— Вижте, господин Патели, задникът ви може да се окаже на много тясно място. Вие сте подписал за тези доставки, но не мисля, че сте ги преброил. Ще ви посъветвам да ми сътрудничите напълно. Всеки отказ или противопоставяне могат да бъдат изтълкувани погрешно; освен всичко друго, това е ваша отговорност. Откровено казано, не мисля, че вие сте въвлечен, но аз съм само оперативен следовател. От друга страна пък, моята дума има значение…

— Ще подпиша това скапано нещо, което ви трябва. Какво да напиша?

От един магазин за битови стоки Брей купи десет батерии със сухи клетки, десет пластмасови петлитрови туби, една ролка телефонен кабел и един флакон с черна аерозолна боя. Помоли да му дадат един много голям кашон, за да може да отнесе всичко под дъжда.

Той седна на задната седалка на наетата кола, постави последния часовник в пластмасовата туба, оставяйки тухличката с експлозив на дъното до батерията. Ослуша се за равномерното цъкане на механизма; успя да го чуе. Тогава постави капачката на мястото й и я запечата с тиксо.

Беше дванадесет и четиридесет и две на обяд. Будилниците бяха нагласени последователно, улейчетата на лостовете бяха заключени между зъбите на пиньонките, задействането трябваше да започне точно в единадесет и двадесет и шест минути.

Както беше направил и с останалите, той напръска контейнера с черна боя; почти цялата задна седалка беше изцапана от боята. Щеше да остави една стодоларова банкнота на гишето на агенцията.

Той пусна една монета в телефонния апарат. Беше в Уест Роксбъри, на две минути път от границата с Бруклин. Набра номера, изчака, докато вдигнат телефона на другия край и изрева в телефона.

— Санитарни служби?

— Да, сър. Какво можем да направим за вас?

— Ейпълтън Драйв! Бруклин! Канализацията се е запушила! Цялата ми ливада отпред е наводнена.

— Къде се намира това, сър!

— Току-що ви казах. Ейпълтън Драйв и Бийчнът Теръс. Ужасно е.

— Ще изпратим веднага един камион, сър.

— Моля, побързайте!

Камиончето на санитарния отдел вървеше бавно по Бийчнът Теръс към пресечката с Ейпълтън Драйв. Шофьорът очевидно проверяваше канализационните шахти на улицата. Когато стигна до ъгъла, някакъв мъж в тъмносин шлифер му махна да спре. Беше невъзможно да го заобиколи; той се движеше напред и назад по средата на улицата, махайки с ръце като обезумял. Шофьорът отвори вратата и извика в дъжда.