Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

Брей извади една стодоларова банкнота от джоба си.

— Явно работите за страхотна компания.

— Така е.

— Ще се обадя.

Беше пет и четиридесет и пет, когато Брей се върна в хотела при пристанището на Салем. Машината Алфа 12 беше изпълнила това, от което имаше нужда и той беше открил магазин за канцеларски принадлежности, където си беше купил машинка за телбод, шест хартиени плика, две рула от опаковъчни ленти и чифт везни, марка „Парк-Шърман“, които измерваха теглото както в унции, така и в грамове. От пощенския офис в Салем си купи марки за петдесет долара.

Списъкът с покупките му беше допълнен от една пържола и бутилка скоч. Той изсипа покупките на леглото, отнасяйки някои до масата, други до шкафа между лилипутската печка и хладилника. Наля си уиски и седна на стола пред прозореца, който гледаше към пристанището. Смрачаваше се и той виждаше водите само там, където се отразяваха светлините от доковете.

Отпи от уискито на малки глътки, оставяйки алкохола да се разнесе, концентрирайки мислите си. Не му оставаха повече от десет минути, преди да започне телефонните разговори. Оръдията му бяха нагласени; атомната бомба беше на мястото си. Сега беше много важно всичко да стане в определена последователност — винаги последователност — а това означаваше да подбира точните думи, точното време; нямаше място за грешки. За да избегне грешките, умът му трябваше да бъде свеж, свободен, непритеснен — в състояние да слуша внимателно, да долавя нюансите.

Тони?…

Не!

Затвори очи. Чайките в далечината атакуваха водите за последното си хранене преди да падне мракът. Той слушаше техните писъци, дисонансът беше някак си успокояващ; във всяка битка за оцеляване имаше някакъв особен вид енергия. Надяваше се, че и той самият ще има такава.

Задряма, после се събуди внезапно. Погледна часовника си и се ядоса. Беше шест часът и шест минути. Неговите десет минути се бяха разтегнали почти до петнадесет. Време беше за първото телефонно обаждане, това, което бе най-малко вероятно да даде някакъв резултат. Нямаше нужда то да бъде отправено през Лисабон, възможността за подслушване беше толкова малка, че на практика почти не съществуваше. Но на практика не означаваше напълно. За това разговорът му нямаше да продължи повече от двадесет секунди, минимално необходимото време, дори за най-модерния тип подслушваща техника да започне да функционира.

Това ограничение от двадесет секунди беше същото, на което беше инструктирал французойката няколко седмици по-рано, когато цяла вечер се обаждаше вместо него в апартамента в хотела на Небраска авеню.

Той стана от стола и отиде при дипломатическия си куфар, изваждайки бележките, които си беше водил. Бележките бяха имена и телефонни номера. Отиде до телефона до леглото, придърпа едно кресло до него и седна. Замисли се за миг, съставяйки изреченията, които искаше да каже на френски, съмнявайки се обаче, че това щеше да има някакво значение. Посланикът Робърт Уинтроп беше изчезнал преди повече от месец; нямаше причина да мисли, че беше оцелял. Уинтроп беше споменал имената на Матарезе пред хора — или пред човека — във Вашингтон, пред които не трябваше да го прави.

Вдигна слушалката и набра номера; последваха три иззвънявания, преди телефонистката да отговори и да попита за номера на стаята му. Той й го каза, а след това последваха иззвъняванията до едно по-далечно място.

— Ало?

— Слушай! Няма време. Разбираш ли?

— Да. Продължавай.

Тя го позна. Беше с него. Той заговори бързо на френски, погледът му следеше секундарника на часовника.

— Посланик Робърт Уинтроп. Джорджтаун. Вземи двама мъже от Компанията с тебе, без обяснения. Ако Уинтроп е там, помоли го да се видите насаме, но не казвай нищо високо. Дай му бележка с думите: „Беоулф иска да се срещне с вас“. Поискай да отговори писмено. Срещата трябва да е чиста. Ще ти се обадя пак.

Седемнадесет секунди.

— Трябва да говорим — беше силният бърз отговор. — Обади се пак.

Той затвори; тя щеше да бъде в безопасност. Не само че беше малко вероятно Матарезе да я бяха открили и да я подслушват, но дори и да беше така, те нямаше да я убият. Нямаше да спечелят нищо, дори можеха да научат повече, ако държаха посредничката жива. А и щяха да си навлекат много неприятности, убивайки хората на Компанията, които щяха да отидат с нея. Освен това при тези обстоятелства имаше някои ограничения; съжаляваше, но те съществуваха.