Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— „Въпросните идентични пакети включват…“ Един, два, три, четири… „дванадесет негатива“.

Докторът спря и се намръщи над половинките си очила.

— Знаете ли — каза той. — Чичо ми не е бил само примитивен, той е бил просто невнимателен.

— Какво имате предвид — попита Скофийлд, наблюдавайки внимателно зъболекаря.

— Десните и левите части липсват и на двете. Тази сутрин бързах толкова много, че не забелязах.

— Но това са листите, които ми дадохте сутринта…

— Разбира се, че са те; ето ги етикетите. Мисля, че аз лично работих върху долните и горните кучешки зъби. — Той подаде снимките на Скофийлд и се върна при сестрата. — Ще преведеш това, което казах, на английски и ще го напечаташ, нали? Ще го подпиша вън.

Той угаси цигарата си и протегна ръка.

— Приятно ми беше да се запознаем, господин Викъри. Наистина трябва да се връщам.

— Само още едно нещо, докторе. Ще имате ли нещо против, ако поставите инициалите на тези листи и напишете датата?

Брей раздели снимките и ги постави на рафта.

— Ни най-малко — каза зъболекарят.

Скофийлд шофира обратно до Салем. Имаше още много неща за изясняване, да бъдат взети нови решения така, както събитията ги оформеха, но цялостният му план беше вече готов. Той имаше мястото, от което щеше да започне. Времето, когато господин Б. А. Викъри трябваше да пристигне в „Риц Карлтън“, беше почти дошло, но не още.

Той беше се отбил по рано в Шопинг центъра в Салем, където беше купил малки червени етикетчета, почти идентични с онези, които бяха използвани преди повече от тридесет и пет години, беше намерил и някакъв магазин, в който продаваха пишещи машини, където напечата имената и датите, нащърбвайки етикетчетата леко, за да им придаде вид на стари и износени. И докато се връщаше към колата си, той се огледа наоколо по магазините и видя това, което се надяваше да види.

„КОПИРНИ УСЛУГИ НА МЯСТО

ПОКУПКИ, ПРОДАЖБИ И ОТДАВАНЕ ПОД НАЕМ НА ОБОРУДВАНЕ

ЕКСПЕРТНИ УСЛУГИ“

Беше на удобно място. Два входа от магазин за алкохол и три от един супермаркет. Щеше да се отбие там и да направи копия на своята сметка с подробностите, а след това щеше да си купи нещо за пиене и за ядене. Щеше да остане в стаята си дълго време; предстояха му телефонни обаждания. Щяха да му бъдат необходими между пет и седем часа. При това трябваше да бъдат проведени през един много точен маршрут, минаващ през Лисабон, и то точно навреме.

Брей наблюдаваше как мениджърът на „Плаца Дъпликейтинг Сървис“ извади подредените листи на неговото обвинение от сивите табли, които се подаваха от машината. Той поговори набързо с оплешивяващия мъж, отбелязвайки, че прави услуга на племенника си; каза му, че хлапето посещавало някакви курсове по творческо писане в Емерсън и че се включило в някакво състезание.

— Това хлапе има известно въображение — каза мениджърът, прикрепяйки листите с телбод.

— О, прочетохте ли го?

— Само части. Стоя си при машината и нямам какво да правя, освен да гледам да не се задръсти, разбирате, нали? Но когато хората дойдат с лични писма или завещания — знаете какво имам предвид — винаги се опитвам да си държа очите върху копчетата. Понякога е трудно.

Брей се изсмя.

— Казах на племенника си, че е по-добре да спечели, ако или не, ще влезе в затвора.

— Вече няма такива работи. Днешните хлапета, те са велики. Те не казват нищо. Знам много хора, които не ги харесват за това, но аз ги харесвам.

— Мисля, че и аз ги харесвам.

Брей погледна сметката пред себе си и извади пари от джоба си.

— Кажете, случайно да ви се намира някаква машина Алфа 12?

— Алфа 12? Та това нещо струва осемдесет хиляди долара. Имам добър бизнес, но не съм от тази класа.

— Предполагам, че бих могъл да намеря поне една в Бостън.

— Онази застрахователна компания на Лафайет стрийт има такава. Мога да заложа живота си, че вътрешното министерство е платило за нея. Тя е единствената, за която знам на север от Бостън, имам предвид чак до Монреал.

— Застрахователна компания?

— „Уест Хартфорд Кежуълти“. Аз обучавах двете момичета, които работят на Алфата. Не е ли типично за застрахователните компании? Купуват си машина като тази, но няма да платят за договор за обслужване.

Скофийлд се облегна на рафта, един изморен мъж, който се доверяваше.

— Слушайте, пътувам от пет дни, а трябва да предам един доклад по пощата до довечера. Имам нужда от една Алфа 12. Сега бих могъл да отида до Бостън и вероятно ще намеря някоя. Но е вече почти четири часът и предпочитам да не го правя. Фирмата ми е малко луда; шефовете ми мислят, че времето ми е твърде ценно, за това ми плащат достатъчно пари, за да си го спестявам, когато мога. Какво ще кажете? Можете ли да ми помогнете?