Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Обяснете го сам!

— Обяснението е в плика. Но там няма препоръка; аз нямам никакви препоръки. Това си е ваш бизнес. И на президента. Представете му информацията възможно най-скоро, след като я получите.

— Заповядвам ви да ми докладвате незабавно!

— Ще се появя след четиридесет и осем часа, ако все още съм жив. Когато се появя, искам две неща: реабилитация за мен и подслон за офицера от съветското разузнаване — ако той е жив.

— Скофийлд, къде сте?

Брей затвори.

Той изчака десет минути и проведе втория си телефонен разговор до Лисабон. Тридесет и пет минути по-късно на телефона беше председателят на Националния съвет за сигурност.

— Господин председател, вие ще получите хартиен плик по пощата; в горния ляв ъгъл ще бъде записано името Агейт…

Беше точно четиринадесет минути след полунощ, когато приключи последния разговор. Сред мъжете, с които се беше свързал, имаше почтени мъже. Гласовете им трябваше да бъдат чути от президента.

Имаше четиридесет и осем часа. Това можеше да означава цял живот.

Сега беше време за уискито. Докато очакваше включването, беше погледнал към бутилката скоч. Беше близо до мисълта именно по този начин да успокои своите тревоги, но и в двата случая отхвърли метода. Когато беше притиснат, той беше най-студения мъж, когато познаваше; може би невинаги щеше да чувства това, но това беше начинът, по който трябваше да работи. Сега вече заслужаваше да пие; това щеше да бъде наздравица за разговора, който щеше да проведе след малко със сенатора Джошуа Ейпълтън Четвърти, а иначе Джулиън Гидероне, син на Пастирчето.

Телефонът иззвъня, шокът от звука накара Брей да стисне бутилката в ръката си, забравяйки за уискито, което наливаше. Алкохолът изпълни чашата и започна да се излива на рафта. Беше невъзможно! Нямаше начин обажданията му до Лисабон да бъдат проследени толкова бързо. Магнитните импулси пътуваха с часови колебания, откривайки погрешни източници; цялата система трябваше да бъде закрита за минимум осем часа, за да може да бъде проследено едно единично обаждане. Лисабон беше изключен; просто човек можеше да се обади и да бъде в безопасност, местоположението му да бъде погребано до следващия път, когато щеше да бъде издирвано пак.

Телефонът иззвъня отново. Ако не отговореше, нямаше да разбере. Липсата на информация беше далеч по-опасна дори в случай, че беше проследен. Независимо от това какво се беше случило, той все още разполагаше с козове; или поне с убеждението, че тези козове ще играят. Вдигна телефона.

— Да?

— Стая 212?

— Какво има?

— На телефона е управителят, сър. Няма нищо спешно, но външната телефонистка ни каза — съвсем естествено — че от нашата телефонна централа има задгранични телефонни разговори. Спомнихме си, че вие не използвате кредитна карта, а предпочитате сметките ви да бъдат записвани на стаята ви. Счетохме, че ще бъде добре да знаете, че таксата ви вече надхвърля триста долара.

Скофийлд погледна преполовената бутилка скоч. Скептицизмът на янките нямаше да се промени до края на света; а после счетоводителите на Нова Англия щяха да дадат под съд Вселената.

— Защо не дойдете лично и аз ще ви платя за разговорите. Ще бъде в брой.

— О, не е необходимо, наистина не е необходимо, сър. Всъщност, аз не съм в хотела, вкъщи съм си. — Настъпи съвсем кратка пауза на смущение. — В Бевърли. Ние просто ще добавим…

— Благодаря ви за загрижеността — отвърна Брей, затваряйки телефона и връщайки се при барчето и бутилката скоч.

Пет минути по-късно той беше готов. Ледено спокойствие беше обхванало цялото му тяло, когато седна до телефона. Думите щяха да се появят, защото оскърблението беше там, те сами щяха да се появят лесно. Това, за което се беше замислил, беше последователността. Изнудване, компромис, слабост, размяна. Някой вътре в Матарезе искаше да разговаря с него, да го привлече поради най-логичната причина на света; той щеше да даде на този мъж — който и да беше — шанса да направи и двете. Това беше част от размяната, прелюдия към бягството. Но първата стъпка по опънатото въже нямаше да бъде направена от Беоулф Агейт. Тя щеше да бъде предприета от сина на Пастирчето.

Вдигна телефона. Тридесет секунди по-късно чу познатия глас с неповторимия бостънски акцент, който толкова често му напомняше за младия президент, убит в Далас.

— Ало? Ало?

Явно беше прекъснал съня на сенатора; разбра го от изкашлянето.

— За бога, кой се обажда?