Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Има един гроб в швейцарското селце Кол дю Пилон. Ако в онзи ковчег там долу има тяло, то не е на мъжа, чието име е изписано върху камъка.

Въздишката в телефона беше наелектризираща. Тишината, която последва, представляваше един вик, пресечен от прегръдката на страха.

— Кой?…

Мъжът беше шокиран, неспособен да състави въпроса си.

— Няма нужда да казваш нищо, Джулиан…

— Престани! — Викът най-после излезе.

— Добре, без имена. Знаеш кой съм аз — ако не знаеш, значи Пастирчето не е информирало синчето си.

— Няма да слушам !

— О, ще слушаш, сенаторе. Точно сега този телефон е част от ръката ти; ти няма да го изпуснеш. Не можеш. За това по-добре слушай. На единадесети ноември хиляда деветстотин четиридесет и трета година ти и един твой близък приятел сте отишли при един и същ зъболекар на Мейн стрийт, Андовър, в Масачузетс. Същия ден са ви направили рентгенови снимки. — Скофийлд направи пауза, която продължи точно една секунда. — Аз притежавам тези снимки, сенаторе. От офиса ти ще го потвърдят сутринта. От офиса ти могат също да потвърдят факта, че вчера един куриер от Генералния счетоводен офис взе снимки, направени неотдавна от сегашния ти зъболекар във Вашингтон. И накрая, щом си толкова настоятелен, офисът ти може да провери в каталога на рентгеновите снимки в болницата Масачузетс Дженерал в Бостън. Ще открият, че една единична, фронтална рентгенова снимка, направена преди двадесет и пет години, липсва от картона на Ейпълтън. Отпреди един час те всички са на мое разположение.

В телефона се чу тих, обикновен плач; един стон без думи.

— Продължавай да слушаш, сенаторе — продължи Брей. — Има един шанс. Ако момичето е живо, имаш шанс, ако не е — нямаш. Що се отнася до руснака, ако той трябва да умре, аз съм човекът, който може да го убие. Мисля, че знаеш защо. Виж какво, можем да се разберем. Това, което знам, не желая да го знам. Това, което правиш, не ме засяга, повече не. Това, което ти искаш, вече си го спечелил, а хората като мен свършват, работейки за хора като теб, така е от край време. В края на краищата няма голяма разлика между всички вас. Навсякъде.

Скофийлд отново направи пауза, стръвта блестеше; дали щеше да я налапа…

Налапа я. Шепотът беше дрезгав, изречението — пробващо почвата.

— Има… хора, които искат да говорят с теб.

— Ще ги изслушам. Но само след като момичето бъде освободено, а руснакът бъде предаден на мен.

— А рентгеновите снимки?…

Думите бяха изречени бързо, прекъснати; един мъж потъваше.

— Такава ще бъде размяната.

— А как?

— Ще се договорим. Трябва да разбереш, сенаторе, единственото нещо, което сега има значение за мен, съм аз самият. Момичето и аз, ние просто искаме да се измъкнем.

— Какво?

Мъжът отново беше неспособен да зададе въпроса си.

— … Искам ли? — довърши Скофийлд. — Доказателство, че е жива, че все още може да ходи.

— Не разбирам…

— Не знаеш много и за размяната също. Пакет, който е неподвижен, не е никакъв пакет; той проваля размяната. Искам доказателство, а имам много мощен бинокъл.

— Бинокъл?

— Хората ти ще разберат. Искам телефонен номер и да я видя. Очевидно аз съм в района на Бостън. Ще ти се обадя утре сутринта на този номер.

— Има дебати в Сената, кворум за…

— Ще ги пропуснеш — каза Брей, затваряйки телефона.

Първият ход беше направен; телефоните между Вашингтон и Бостън щяха да бъдат използвани цяла нощ. Доверие и париране, натиск и проверки; преговорите бяха започнали. Той погледна към книжните пликове на масата. Между обажданията ги беше запечатал, претеглил, беше залепил и марките. Бяха готови да заминат. С изключение на един, а нямаше причина да вярва, че ще му се наложи да го изпрати. В изчезването на мъжа и в това, което той може би беше направил, имаше някаква трагедия.

Беше време отново да се обади на старата си приятелка от Париж. Вдигна телефона и набра номера.

— Брей, слава богу! Чакаме те от часове!

— Вие?

— Посланик Уинтроп.

— Той е там?

— Всичко е точно. Беше уредено изключително добре. Неговият човек, Стенли, ме убеди, че не е възможно някой да ги е проследил и че на всички е известно, че посланикът е в Александрия.

— Стенли е добър!

Скофийлд чувстваше, че му се иска да изкрещи до небето от силното облекчение, силната радост. Уинтроп беше жив! Фланговете бяха покрити, Матарезе — унищожени. Беше свободен да преговаря така, както никога не беше преговарял в своя живот. А той беше най-добрия.