Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Дай да говоря с Уинтроп.

— Брендън, аз съм на телефона. Страхувам се, че взех телефона от приятелката ти твърде грубо. Прости ми, скъпи.

— Какво се случи? Опитвах се да ти се обадя.

— Бях ранен, не сериозно, но достатъчно, за да ми се наложи да се лекувам. Отидох при един познат лекар във Фредериксбърг; той има частна клиника. Някак си не вървеше най-възрастният от така наречените държавници да се появи във вашингтонска болница с куршум в ръката. Имам предвид, можеш ли да си представиш Хариман да се появи в някое спешно отделение в Харлем с огнестрелна рана? Не исках повече да те намесвам, Брендън.

— Господи! Трябваше да се сетя за това.

— Имаш достатъчно неща, за които трябва да се сещаш. Къде си?

— Край Бостън. Има толкова много неща, които трябва да ви разкажа, но не по телефона. Всичко е в един плик, заедно с четири ленти от рентгенови снимки. Трябва веднага да ви го предам, а вие трябва да го предадете на президента.

— Матарезе?

— Повече, отколкото и двамата можем да си представим. Имам доказателството.

— Хвани първия самолет за Вашингтон. Ще се свържа с президента сега и ще ти осигуря пълна протекция. Военен ескорт, ако трябва. Издирването ти ще бъде отменено.

— Не мога да направя това, сър.

— Защо не?

Посланикът не искаше да повярва.

— Има… намесени няколко заложници. Имам нужда от време. Те ще бъдат убити, ако не започна преговори.

— Преговори? Не ти трябва да преговаряш. Ако наистина имаш това, което казваш, че имаш, остави правителството да свърши тази работа.

— За натискането на спусъка са необходими грубо около петстотин грама натиск и около една пета от секундата — каза Скофийлд. — Аз трябва да преговарям; но вижте, сега мога да го направя. Ще поддържам връзка с вас, ще ви посоча мястото на размяната. Ще можете да ме прикривате.

— Отново тези думи — каза Уинтроп. — Те никога не излизат от речника ти, нали?

— Никога не съм чувствал благодарност за това, че ми се налага да ги използвам.

— Колко време?

— Зависи; въпросът е деликатен. Двадесет и четири, може би тридесет часа. Трябва да са по-малко от четиридесет и осем. Това е крайният срок.

— Предай ми доказателството, Брендън. Има един адвокат; фирмата му е в Бостън, но той живее в Уолтъм. Той е добър приятел. Имаш ли кола?

— Да. Мога да стигна до Уолтъм за около четиридесет минути.

— Добре. Ще му се обадя. Той ще хване първия самолет за Вашингтон. Името му е Пол Бърджърън. Ще трябва да намериш адреса му в някой указател.

— Няма проблеми.

Беше един и четиридесет и пет минути след полунощ, когато Брей натисна звънеца на вратата на къщата в Уолтъм. Пол Бърджърън отвори вратата, облечен в халат. По застаряващото му интелигентно лице, се виждаха бръчки на тревога.

— Знам, че не трябва да питам за името ви, но ще имате ли нещо против, ако влезете? От това, което разбирам, съм сигурен, че ще можете да пийнете едно.

— Много ви благодаря, но все още трябва да свърша някои неща. Това е пликът и още веднъж ви благодаря.

— Може би друг път. — Адвокатът погледна дебелия хартиен плик в ръката си. — Знаете ли, чувствам се по същия начин, както Джим Сейнт Клер трябва да се е чувствал, когато за последен път му се е обадил Ал Хаиг. Това да не е някакъв вид димка?

— Не, но също има връзка с огъня, господин Бърджърън.

— Обадих се на авиокомпанията преди един час. Ще летя за Вашингтон със самолета от седем и петдесет и пет. Уинтроп ще получи това до десет сутринта.

— Благодаря. Лека нощ.

Скофийлд подкара обратно към Салем, оглеждайки пътищата инстинктивно за някой, който да го следи; нямаше, а и не очакваше да има. Освен това търсеше да види някакъв денонощен супермаркет. Стоките им почти винаги се ограничаваха само с храни.

Намери един в покрайнините на Медфорд, встрани от магистралата. Паркира пред него, влезе и видя това, което търсеше във втората зала. Евтини будилници, макети на Биг Бен. Купи десет от тях.

Беше три и осемнадесет, когато влезе в стаята си. Извади будилниците от кутиите, нареди ги на масата и отвори дипломатическия си куфар, изваждайки малка кожена чантичка, съдържаща миниатюрни ръчни инструменти. Първото, което щеше да направи сутринта, беше да купи батерии и телефонни кабели, а малко по-късно и експлозиви. Можеше да струват доста, но това не беше непреодолим проблем, трябваше му по-скоро шоу, отколкото сила, а по всяка вероятност нямаше да му трябва нищо. Годините, обаче, го бяха научили да бъде внимателен; една размяна беше като изработването на гигантски самолет. Всяка система имаше резервна система, всяка резервна — алтернативна.