Майкъл Ридпат - Сити

Обмислих чутото до този момент.

— Предполагам, че зад цялата работа стои Едуардо, той едва ли ще иска пари. Но ако е той, може да я задържи, за да не ни позволи да отидем в полицията.

— Може и да си прав. Аз мисля, че те ще осъществят заплахата си, освен ако не спрем „Блумфийлд Уайс“.

Това поне беше ясно.

— Добре, Луиш, ще направя каквото мога.

Затворих телефона и се замислих. Беше ли възможно зад отвличането да се крие Рикардо или Едуардо? Рикардо беше способен почти на всичко, само и само да спаси „Декер“. Но дали щеше да стигне чак дотам, че да отвлича Изабел, бившата си любовница? Не бях сигурен в това. Спомних си обаче заплахите на Едуардо, отправени към мен, и потреперих. Едва ли щеше да е проблем за него.

Всичко се връзваше. Но защо бяха отвлекли именно Изабел? На този въпрос нямаше очевиден отговор.

В момента не можех да разсъждавам много над това. Трябваше да се обадя на Стал. Какво ли щях да му кажа, по дяволите?

Погледнах през прозореца за вдъхновение. Момиче на едно пъстро пони изкачваше хълма по една тясна пътека. Изглеждаше истински абсурд, че трябва да жонглирам преговорите за спасяване на един човешки живот и оцеляването на една компания между три континента от това тихо и спокойно място в сърцето на Англия. Само че аз не жонглирах. Топките бяха увиснали във въздуха и нямаше начин да ги хвана, преди да се стоварят върху главата ми.

Не можех да заповядам на Стал да откаже сделката. Блъсках си главата да измисля някакво извинение от финансов характер. Нямаше такова. Трябваше да му кажа цялата истина и да го призова към човечност.

„Блумфийлд Уайс“ обаче бе прочута като една от най-безчовечните инвестиционни банки на Уолстрийт.

Позвъних му. Преминах през секретарката му, казах на Престън Морис, че е спешна информация във връзка със сделката за „Декер“, и след две минути вече разговарях лично със Сидни Стал.

— Какво има, Ник? В съвещание съм.

Поех си дълбоко дъх.

— Искам да прекратиш сделката.

— Защо? — Отговорът му беше мигновен и рязък.

— Една от служителките на „Декер“ беше отвлечена в Бразилия миналия месец. Похитителите са заявили, че ще я убият, ако сделката за поглъщането на „Декер“ не бъде прекратена.

— Какви са тия дрънканици? Това истина ли е?

— Да.

— Не мога да прекратя сделката в този момент. А и защо трябва да я анулирам? Служителите на „Декер“ не са моя отговорност. Ако те искат да убиват собствените си служители, аз не мога да ги спра. Това просто няма смисъл.

— Сидни, тази жена означава много за мен.

На другия край на телефона настъпи мълчание. За момент изпитах надежда. Може би преценяваше как да се справи с тази ситуация.

Грешах.

— Съжалявам, Ник. Ти си емоционално момче и си замесен прекалено емоционално в случая. Виж, благодарен съм ти, че ми осигури тази сделка, наистина е голяма. Но това е бизнес. Тази сделка може да се окаже най-важната в историята на „Блумфийлд Уайс“. Не мога да я спра. Време е да се отдръпнеш, Ник. Кажи им, че сме разговаряли и че аз не мога да направя нищо.

— Но те ще я убият!

— Това нещо е набрало прекалено голяма инерция, за да може да спре сега. Съжалявам. Довиждане, Ник.

И телефонът замлъкна.

Господи! Не можех да повярвам на ушите си. За последния час научих, че Изабел е жива, само за да разбера, че не мога да направя нищо, за да запазя живота й. Представях си я затворена някъде в Рио. Един господ само знаеше как изглеждаше сега, след цял месец в плен. Какво ли си мислеше? Дали знаеше за заплахата? Дали знаеше, че ще умре, освен ако не направя нещо, за да я спася? И дали разбираше, че в действителност бях с вързани ръце?

Седях, стиснал в ръце главата си, в безсилно отчаяние.

Помислих си дали да не отида в полицията. Имаше вероятност да арестуват Едуардо. И колкото повече размишлявах върху това, толкова повече ми изглеждаше вероятно, че именно Едуардо, а не Рикардо, е човекът, организирал отвличането. Но макар да ми беше ясно, че е замесен, не разполагах с никакви доказателства. Дори полицията да го арестуваше, той без съмнение щеше да си наеме първокласен адвокат, който щеше да се позове на липсата на доказателства. Британската полиция щеше да бъде принудена да работи с бразилските си колеги. Колкото повече обаче се замислях върху нещата, толкова по-очевиден ставаше фактът, че престъплението там беше извършено срещу бразилски гражданин. Щеше да има всевъзможни юридически пречки.

Проклех се. Идеята да накарам „Блумфийлд Уайс“ да глътне „Декер“ ми бе изглеждала като идеално отмъщение за всичко, което Рикардо и Едуардо бяха причинили на мен и на останалите. Отначало усещането беше сладко, но сега, след като можеше да доведе до смъртта на Изабел, вкусът му ставаше отвратителен.